Когато Пушкин говори за любов...

Александър Сергеевич Пушкин е роден на 6 юни 1799 година, а жизненият му път приключва на 10 февруари 1837 година.

 

За своята 37-годишна възраст Пушкин се превърна в еталон за великолепен изказ и ненадмината поетика. Той остави след себе си произведения като „Руслан и Людмила”, „Евгений Онегин”, „Борис Годунов” и др. Стихотворенията му и до днес вълнуват душите на всички, докоснати от това велико и страшно чувство, наречено Любов. Нека си припомним една от най-трогателните ми творби: „Я помню чудное мгновенье”, написана през 1825 г.

Защото, когато Пушкин говори за любов, всъщност говорят сърцата ни...

Я помню чудное мгновенье:
Передо мной явилась ты,
Как мимолетное виденье,
Как гений чистой красоты.

В томленьях грусти безнадежной,
В тревогах шумной суеты,
Звучал мне долго голос нежный,
И снились милые черты.

Шли годы. Бурь порыв мятежный
Рассеял прежние мечты,
И я забыл твой голос нежный,
Твои небесные черты.

В глуши, во мраке заточенья
Тянулись тихо дни мои
Без божества, без вдохновенья,
Без слез, без жизни, без любви.

Душе настало пробужденье:
И вот опять явилась ты,
Как мимолетное виденье,
Как гений чистой красоты.

И сердце бьется в упоенье,
И для него воскресли вновь
И божество, и вдохновенье,
И жизнь, и слезы, и любовь.

***

Аз помня чудното видение: 
ликът ти чист пред мен изгря
като копнеж и привидение,
като нестихваща зора…

В минути зли и безнадеждни,
сред хорски грозни суети,
опора дирих в тая нежност,
в гласа ти, в милите черти.

Но времето лети, измита
и най-съдбовните мечти -
забравих тия дни честити,
гласа ти, райските черти.

Сред злост и грубо заточение
течеше мудно всеки час,
без трепети, без вдъхновение,
без ласки, без сълзи, без страст.

Но пламна в ново озарение
душата пак - яви се ти
като звезда и неизменен
скъп образ, с ангелски черти.

И пак сърцето окрилено
трепти в жарта на порив нов,
и пак ехти от вдъхновение,
и пак умира от любов.

(превод: Димитър Горсов)

НАЗАД