Знаеше, че това ще бъде трудно, но не и толкова. Сега, когато е точно пред теб, за последен път усещаш вид тъга, която никога не си изпитвала досега. Чувстваш се куха и слаба, сякаш не можеш да се довериш на себе си да се поддържаш изправена. Не можеш да понесеш мисълта, че след този момент той ще стане непознат, друг случайно срещнат човек, само спомен. Усещаш празнота, за която знаеш, че ще остане с теб дълго след това сбогом.
Докато стоиш там с него, всички спомени се появяват вътре в теб и засядат в гърдите ти. Цялата любов, която споделяхте, изпраща електрически ток през кожата ти. Всичко, което искаш да направиш, е да задържиш този момент завинаги. Искаш да спреш времето, докато той все още е той, а ти все още си себе си. Искаш светът да стои неподвижен, докато двамата все още сте преплетени, докато двамата все още споделяте свят, докато сте заедно, докато все още създавате магия.
Повече от всичко желаеш, че би могла да се преструваш, че всичко е наред. Искаш да посегнеш към ръката му, за да го увериш, че всичко е наред. Че ще преодолееш това, както винаги го правиш. Искаш да можеш да се скриеш от неизбежната истина, че всичко, което си мислела, че знаеш, се разпада.
Но можеш да се самозалъгваш толкова дълго. Сълзите, бликащи по бузите ти, са сурови напомняния, че това наистина се случва. Спиралата тече на фини линии надолу по лицето ти, а ти се бориш само, за да затаиш дъх. Не можеш да изглеждаш успокоена, колкото и спокоен да изглежда той, защото знаеш със сигурност, че това ще бъде неизмерима загуба.
Въпреки сълзите, не искаш да си отидеш. Не искаш да вдигнеш ръка към него. Не искаш да го пускаш. Но знаеш, че трябва да си тръгнеш в един момент тази вечер. Знаеш ли, дълбоко в себе си, че престоя няма да направи нещата по-добри.
Така че правиш снимка на лицето му в ума си. Опитваш се да прогориш гласа му в мозъка си, така че никога да не го забравиш. Прегръщаш го по-силно, отколкото някога си го правила, надявайки се, че ще успееш да си спомниш какво е чувството да бъдеш в сигурните му обятия. Усещаш топлината на тялото му и ти се иска да можеш да останеш в тази прегръдка завинаги. Гледаш в очите му и се молиш те да не забравят тази красива вселена, която двамата сте създали.
Нужна е всяка капчица смелост в теб, за да се отдръпнеш, далеч от топлото му тяло, далеч от познатата му форма. И докато го правиш, се опитваш да измислиш нещо смислено, което да кажеш, нещо, което би могло да обобщи чувствата в разбитото ти сърце. Но не можеш да мислиш за думи, които биха могли да се доближат до споделянето колко е специален за теб. Не можеш да обясниш с думи колко болезнено ще бъде да го изгубиш.
Затова вместо това го гледаш за последен път, изтласкайте косата си от оцветеното от сълзи лице и след това мълчаливо се обръщаш.
Седиш в колата си и се чудиш дали може би би могла да направиш нещо различно. Може би, ако току-що бе казала правилните думи, той щеше да остане. Може би ако го бе обичала малко по-различно, той все пак би бил твоя човек. Може би ако просто беше по-добра, това можеше да е твоята истинска любовна история.
Но знаеш, че думите не биха променили това. Знаеш, че нямаше нищо, което би могла да направиш, за да накараш това да продължи. Знаеш, че това вероятно е трябвало да се случи през цялото време.
Под нараняването си си напомняш, че в тази вселена все още съществува безкрайност от любовни истории. Напомняш си, че няма да се чувстваш толкова зле завинаги. Напомняш си, че тази болка не означава, че този край е бил грешка. И осъзнаваш, че по причина, за която все още не знаеш, звездите просто не са били правилно подредени за тази любов. Съзвездията не са били в твоя полза. Тази любов никога не е трябвало да бъде твоя щастлив край.
Поглеждайки през предното стъкло към нощното небе, виждаш ярката пълна луна да хвърля светлина върху теб. Виждаш, че дори в тъгата ти небето все още е разкошно. И по някакъв начин това те успокоява, че ще се оправиш. Като знаеш, че красотата все още съществува и виждаш сиянието на лунната светлина върху тялото си, което те кара да се чувстваш в безопасност.
И макар тази любов да е приключила, за теб все още бе привилегия да го обичаш. Все още бе подарък да споделяш едно кътче от света с него. И без значение какво следва, разбираш, че винаги ще бъдеш благодарна за тази обич и за топлината, която тя ти донесе. Винаги ще бъдеш благодарна за тази малка безкрайност.
НАЗАД