Как искам да забравя името ти, да забравя за теб, да забравя, че те има! Как искам да не се бяхме запознавали, да не бяхме сядали заедно на онази маса, в онзи ден … и в следващия! Да не ме беше поглеждал с онзи поглед, да не бях виждала онази усмивка. Как искам цялото това време, пропиляно в мисли, чувства, сълзи … да беше изминало по друг начин: може би в смях, усмивки и щастие! Как ми се иска, през цялото това време, да бях позволила да обичам себе си, толкова, колкото обичах теб. Да мислех за себе си, толкова, колкото мислех за теб! Да се наслаждавам на живота, да го живея – с целия му чар!
Защо си позволих да залитна по мъж, който не ми принадлежи, мъж, който не е мой, мъж, който може да забележи всяка друга, но не и мен. Сякаш напук, сякаш на имат. Чувах те как говориш за всички тях – колко са красиви, привлекателни, съблазън за теб, стоях спокойна, непозволяваща да ми проличи, а вътрешно горях – от страст, от ревност, от обида и ти го знаеше, и продължаваше да ме дразниш – нима си толкова жесток, че искаш да видиш докога ще издържа? И тези въпроси вътре в мен : „А на мен какво ми има? Защо виждаш всяка друга, не и мен? Нима аз не съм жена – любяща и красива? Нима не заслужавам неговото внимание?”
И ме привличаш и ме отблъскваш, и ми показваш, че ме искаш, а в следващия момент си толкова далече и нехаещ за мен … Аз се разкрих цялата пред теб, а ти не ми отговори. Не разбирам, защо го правиш, бъди мъж – кажи ми „ДА” или „НЕ”. Приемам и двата отговора, само моля те, не ме оставяй по средата, не ме оставяй на „МОЖЕ БИ”, не ме поставяй в това положение, между два пътя, незнаеща по кой да поема, да продължа ли да се надявам или да лекувам раните си сама.
Знаеш ли, отговорът ти вече няма значение. Не, аз не искам вече теб. Не мога да си позволя да страдам повече, да се боря, за нещо, което даже не е изгубено, защото никога не е било мое! Истината е, че ти никога не беше мой и никога не ме погледна, по начина, по който аз желах! Ти никога не видя в мен жената, готова да ти отдаде целия си свят, жената, готова на всичко за твоето щастие! Разминавахме се, а ти даже не ме поглеждаше в очите. Гордостта ли ти те кара да ме отбягваш, да не си позволяваш да имаш чувства? А може би, знаеш, че твоята игра се превърна в любов за мен и не искаш да ме нараняваш повече? Пак това „МОЖЕ БИ”! Страх ли те е или просто не съм аз за теб жената? Подминаваш ме и чак когато и аз те подмина, усещам как леко ме поглеждаш за секунда… Ах, тази надежда отново: „Ами ако още имам шанс?”
Подминаваш ме … и аз подминавам, защото съм уморена, защото нямам сили, защото е твърде късно! И мина твърде много време: в изгубени чувства, в нежелана обич, в отхвърлена сянка. Лутането между „ДА, ТОЙ! НЕ, НЕ Е ТОЙ! МОЖЕ БИ Е ОБИЧ! А МОЖЕ БИ – ЗАБЛУДА!” А може би, понякога е по-добре да се откажеш, да се пуснеш, да спреш. Да преследваш, да искаш, да изгаряш, да обичаш, да чакаш любовта му – тя няма да дойде, щом досега не е дошла!
Пусни го, върви напред, смело, и щом той няма куража да ти каже „НЕ!” ясно и категорично – направи го ти! Приеми го с достойнство - не е твой и няма да бъде! Защото от тази неизвестност и от тази мъжка гордост боли!
Пропиляното време няма да се върне, но бъдещето е пред теб – обичай се с онази страст, с която обичаше него… повярвай ми, жената в теб ще го оцени … и ще ти се отблагодари… и може би болката… ще отлети сякаш с вятъра, сякаш не я е имало, нито пък него….
Автор: В. Тодорова
НАЗАД