– Боли ли? – попита Зайчето.
– Понякога – отвърна Кончето, защото винаги говореше честно. – Когато си истински, за теб няма значение дали те боли.
– Изведнъж ли се случва, сякаш те раняват – питаше Зайчето, – или малко по малко?
– Не се случва изведнъж – обясни Кончето, – а ставаш истински. За това е нужно много време. Затова не се случва често на хора, които се чупят лесно, имат остри ръбове или трябва да се пазят много внимателно. Общо взето, когато станеш Истински, козината ти се е проскубала, очите ти са изпадали, краката ти едва се държат за тялото. Но тези неща изобщо нямат значение,тъй като ти си Истински и не можеш да бъдеш грозен, освен за хората, които не разбират.
– А защо трябва да изтърпя всичко това, че да стана Истински? – попита плюшеното зайче, като се зае да къса едно по едно листенцата на една маргаритка.
– Ето виж, тази маргаритка, чиито листенца късаш, сега трепери от болка. – обърна се с мъдър поглед Кончето към малкия любопитко. – Защото тя е Истинска.
– Не разбирам, значи трябва да стана Истински само и само, за да усещам болка? – продължи с безкрайните си въпроси плюшкото, като остави цветенцето на мира.
– Не, не е само това, но ще можеш да усещаш всички чувства, както и най-великото – любов.
– Ала и аз сега я получавам от детето, което ме притежава. – продължи да упорства Зайчето.
– Но ти не само ще я получаваш, но ще я и даваш.
– И все пак защо трябва да преживея всичко това? Защо трябва да съм в такова окаяно състояние, че да бъда Истински? Тогава ще има ли смисъл?
– Зайче, право си, че всичко ще дойде в края на съществуването ти, но това е целият смисъл на живота. И въпреки грозотата и въпреки болката, ти ще бъдеш Истински. Такъв, какъвто винаги си искал да бъдеш. А какъв искаш да бъдеш? Как мислиш, че ще изглежда истинското ти Аз, след като феята те дари с него? – на свой ред започна с въпросите Кончето.
– Може би разликата няма да е много голяма. Може би ще продължа да съм си безмълвно въпреки даденото ми слово, поставено кротко на леглото наред с другите играчки. Безчувствено въпреки туптящото сърце в гърдите ми. Но може и да бъде другояче. Може да успея да направя хората щастливи, да накарам едно дете да се усмихне или пък да успокоя друго плачещо, да бъда утехата за един мъник, сънувал кошмар. Но не и да изпитвам онези чувства, характерни за човека, даже още по-силни. И все пак не знам, просто искам да съм Истински. – Зайчето млъкна и погледна с големите си заешки очи Кончето.
– Ето, истинският ти Аз напира, той говори в момента, то мечтае да бъде Истинско. И все пак … и все пак трябва да почакаме феята. Тогава ще разберем.
Последва продължителна пауза, в която Зайчето погледна към небето, търсейки с поглед сякаш Истината.
– Този мой Истински Аз се страхува. – процепи тишината едва доловимото гласче. – Защото Истинското Зайче е толкова лесно ранимо, като крилата на пеперудата – само да бъдат леко навлажнени от дъжда и те престават да летят завинаги.
– Но виж, то е красиво като крилцата на пеперудата. Първоначално е била грозна гъсеница, която никой не е искал да докосне, докато не се стигне до съвършенството. Но знаеш, че малките неща, нежните, красиви неща са най-лесно раними, чупливи. Ала трябва да поемеш този риск, Зайче.
Зайчето не отговори, помаха за сбогом и тръгна към залязващото слънце с пеперудата в шепи. Достигнало края на хълма, то разтвори длани и пусна малкото летящо същество на свобода. А очичките му ясно следяха процеждащите се последни слънчеви лъчи през тънките, ала красиви крилца на пеперудата. И реши… и реши да бъде истинско… да бъде истинско оттук нататък … така че всеки да може да види Истинското Зайче, макар и пречупено през различна призма. Но независимо от това, цветовете остават все така красиви, топли и ярки.
Из “Плюшеното зайче” – Марджъри Уйлямс
НАЗАД