Кралицата беше уморена. Кралицата беше тъжна. Трябваше да има пламъци, трябваше да има смях. Снегът през прозореца капеше на парцали, бели парцали, които се сипеха от небето, бели птици, които щом докоснеха земята се превръщаха в кал.
Кралицата бе изтощена. Цялото това представление. Всичките клоуни, забавления в нейна чест. Всичките цветове, смях, изкуствените усмивки, всичко, за да може тя да бъде задоволена. Но тя не беше. Тя беше изтощена от целия цирк.
Умората пробягваше по миглите й. Умората намери място в погледа й. И накрая тя се предаде. Кралицата абдикира. Каза сбогом на всички. На всеки, който се бе опитвал да я забавлява, да я кара да се усмихва. Свали короната, събу стъклените пантофки, стана от трона и си тръгна с разпиляна коса, без придворни, оставяйки след себе си мирис на цветя и тишина.
Кралицата искаше да напише роман. Роман за тишината. За всичко премълчано, неизказано. За всичко, за което не се говори. Не го написа. Не й стигна мастилото.
И тогава тя осъзна едно единствено нещо. Осъзна го сутринта, след като се събуди боса и мокра в цъфналата ръж. Ако човек живее само и единствено заради комплиментите на хората около себе си, ще умре много скоро. От критиките на същите тези хора.
Кралицата не беше кралица. Нямаше придворни, нямаше балове, нямаше пантофки, нямаше придворни шутове, трубадури, рози в косите й и корона на главата. Кралицата имаше само едно единствено нещо – себе си.
Кралицата се усмихваше.
НАЗАД