История за това как животът може да промени сюжета
Всичко при мен вървеше много добре, на жена ми можеше само да се завижда, три деца - почти на една и съща възраст, бизнесът ми се развиваше с нормални темпове, не привличах твърде много вниманието към себе си ... Отначало даже не вярвах, а след това свикнах и си мислех, че това ще продължи вечно.
Но на двадесетата година в живота ни се появи пукнатина. Започна от най-големия син ...
Моите родители ме възпитаваха строго, а като пораснах, не ми разрешиха много, много да се мотая, а настояха да си избера хубаво момиче, да се оженя и да си свием гнездо. Аз направих точно това и никога не съжалявах. Така учех и своите деца. Само че сега времената ли се промениха, момичетата ли станаха други, но синът ми не можеше да си намери жена, която да го гледа в очите, а не какво има в джоба. И пари си имаше, и образование, и от хубава външност не го беше лишил Бог. Но момчето ни се помайваше, а ние се притеснявахме за него. Накратко в къщата ни вече не беше толкова весело.
Дори стана още по-зле. Тъща ми се разболя, полежа в болница и почина там една седмица по-късно. Оплакахме я, изпратихме я ...
Тъстът остана сам, не можеше да се справя. А родителите на жена ми бяха просто златни хора, тя никога не е правила разлика между моите и нейните родители. Взехме тъста при себе си, имаме място. Съпругата беше доволна, децата - щастливи, а и на него му беше по-спокойно. Всичко щеше да е добре, но! ...
Тъща ми имаше куче, черен териер, просто един черен, рошав и злобен грозник. Взехме го и него. А той всичко гризеше, хапеше децата, трябваше непрекъснато да го извеждам на разходка. Водихме го на ветеринар, дадохме луди пари да ни научат как да се справяме с него, без никаква полза. Казаха, че е по-лесно да го приспим ...
Но ... тогава тъстът каза, че ако кучето умре, значи е дошло време и за него. Отложихме го. През лятото децата ходеха с джинси и с дълги ръкави, за да скрият от мен ухапванията, съжаляваха дядо си. До есента, псето съвсем озверя, гризеше кожата си, виеше. Оказа се, че трябва да го подстрижем. Обиколихме всички салони, но никъде не приемаха такива злобни същества. Най - накрая, добри хора ни казаха за един фризьор, който със сигурност ще го приеме. Те се обадиха и ни дадоха час: 7 - сутринта.
Водя го аз. Влача го. Кучето се дърпа като лудо. Появи се младо девойче с миниатюрни размери. Така и така, казвам, колкото кажете ще ви платя, ако трябва и упойка му сложете (и си мисля с надежда дано не се събуди от нея, вече нямам сили) ...
Тя взе каишката от ръката ми, каза само да дойда точно в десет и спокойно го отведе. Стоях като хипнотизиран. Гледах как това момиче подстригва козината на едно съвсем различно, непознато куче. То стои на стола, изправено, гордо, без да мърда, като лейтенант на парад, а в устата му - синя гумена топка. Едва когато се извърна и ме погледна, разбрах, че това е моето куче. А невзрачното дребно създание ми казва:
- Хубаво е, че дойдохте при мен, ще ви покажа как трябва да почиствате зъбите и да скъсите ноктите му.
Тогава не издържах, какви зъби, бе момиче! Разказах ѝ цялата история, както си е. Тя помисли малко и каза:
- Трябва да се опитате да го разберете. Вие знаете, че стопанката му е умряла, а той - не. Отделили сте го от дома му и го държите насила в своя. Особено след като и дядото също е толкова разстроен. И тъй като не може да избяга, той се опитва да направи всичко, за да го изгоните вие. Поговорете с него по мъжки и му обяснете ситуацията, успокойте го ...
Качих кучето в колата и отидох направо в дома на тъщата. Отворих, а там празно, мирише на необитаемо. Обясних му положението и му показах всичко. Кучето слушаше. Не вярвах, че ще помогне, но го направих. После го заведох до гробището и му показах гроба. След малко към нас се приближиха съседите на тъща ми. Отвориха бутилка, поминахме мъртвите.
И изведнъж то разбра! Вдигна муцуна и зави жално, после легна до паметника и лежа дълго с муцуна под лапите. Не бързах за никъде ...
Когато най-после се изправи само, тръгнахме към колата. Моите хора вкъщи изобщо не можеха да познаят кучето. Разказах им какво ме посъветва фризьорката и какво се случи после. Синът дори не ме изслуша докрая, грабна якето, ключовете от колата и поиска да му дам адреса ѝ.
- За какво ти е? – питам го.
- Татко, ще се оженя за нея.
- Ти съвсем се разчувства – казвам му.- Дори не си я виждал. Може да не е за теб.
- Татко, тя толкова добре е разбрала кучето, та мен ли няма да ме разбере?
Накратко, три месеца по-късно те се ожениха. Сега си имаме три внучета. А кучето? Вярно, спокойно, послушно и невероятно интелигентно - кучето им помага да си отгледат децата. Чистят му зъбите всяка вечер.
НАЗАД