Готова съм да избухна в сълзи всеки път, в който съпругът ми ми зададе неизбежния въпрос, когато се прибере от работа – „Какво правихте днес?“.
Чудя се какво мога да му кажа след поредния ден в смяна на пелени, игри на вън, хранене на бебето, хранене на по-голямото дете и след това отново на бебето. Чудя се как да му опиша колко е приятно да измия чиниите, защото най-сетне мога да отметна тази задача в списъка си. Чудя се какво ще си помисли за мен като види разхвърляните книги в хола или петната по блузите на мен и на децата.
Преди да отговоря, 2-годишното ми дете се включва: „Тате, виж Снежко“, казва той, ентусиазирано сочейки към задния двор, където се намира тъжната купчина сняг, която трудно може да мине за снежен човек.
„Уау, приятелче“, казва съпругът ми, отразявайки гордостта на сина ни. „Определено сте се забавлявали с мама, нали?“.
„Даа“, казва сина ми, сякаш това е неоспорим факт, а не нещо, за което често се налага да полагам много усилия.
В този момент си спомних колко различно оценяват дните ни нашите деца. Те очевидно не се тревожат за това колко е подредена къщата или колко красиво трябваше да изглежда отдавна забравеният и недовършен гоблен.
Те просто виждат магията във времето ни заедно.
През целия си живот съм придавала определена стойност на нещата, които постигам. Денят е добър, ако завърша нещо в списъка си със задачи или получа похвала за добре свършена работа. Но да създавам магия? Това никога не е било целта ми.
Колкото и да е странно, това често ми се струва като най-трудната работа, която някога съм вършила.
От времето, в което тези малки човечета се събудят, до мига, в който заспиват, аз съм отговорна за тях. Това не означава само да се уверя, че са нахранени и добре облечени, но и да намирам баланса между свободата им да бъдат деца и подкрепата, от която се нуждаят, за да се развиват.
Колко често измервам това? Един ден съвсем скоро ще има родителски срещи, спортни събития и празнични трапези, на които ще мога да видя колко много постигат.
Но сега стоя твърде близо, за да видя цялата картина.
Аз просто съм с тях, забавлявайки се на белите, които вършат, напомняйки им, че храната може да остане на масата и след като сме приключили с вечерята и завивайки ги в легълцата.
Знаете ли какво е най-удивителното нещо в това да им казваш „лека нощ“? Също така казвам и „довиждане“ на тази мъничка тяхна версия. Като дете си спомням как се изумявах от мисълта, че раста в съня си, дори и без да го осъзнавам.
Тогава това беше невероятно откритие. Сякаш е метафора на родителството като цяло: постоянно се учим и растем, дори и в дните, в които мислим, че просто пилеем време.
И това, което за мен е просто да помоля детето си да прибере дрехите си, за него е отговорност да се превърне в голямото момче, което мама вярва, че ще стане.
Това, което за мен е да вървя, за да стигна до дадено място извън дома ни, за децата ми е като семейна експедиция.
Това, което на мен ми се струва като просто рисуване на картинки или слушане на истории за деня, за децата ми е сигнал, че това, което правят или мислят, е от значение.
Не съм сигурна дали съществува начин това да бъде измерено, но е факт, че това красиво, уморително и невероятно преживяване да бъда родител е най-голямата привилегия, която съм имала някога!
И ако това е „всичко“, което съм свършила днес, мисля, че съм постигнала много.
НАЗАД