Това не бе обикновена къща. В тази имаше нещо. Нещо, което я накара да спре. Да спре по средата на улицата. Да спре псуването наум на трамвай 5, който я заряза в квартал Бъкстон. Не усети как премина разстоянието от 200 метра до къщата, сгушена в края на улицата. Как не я беше забелязала досега? Пое си дъх и за секунда спря да диша.
Дворът бе просторен. Ниска ограда и иглолистни дървета, които на фона на капещата есен, стърчаха гордо и нахално. Вход с каменни стълби и два прозореца, разположени отдясно и отляво. През единия прозорец се виждаше букет с цветя. Фрезии, поставени във висока стъклена ваза. Фрезии през есента.
Студената метална ограда вледени пръстите ѝ. Цветът им я измъкна като кран от унеса. Бе седяла пред къщата повече от час. Бе пропуснала лекции. Бе започнало да вали. И тя бе седяла там, дишайки почти безмълвно. Попивайки с очи образа на една къща, сякаш тя бе жив и дишащ човек, които бе обичала цял живот. Тръгна си оттам. Забързано, мокро, шляпайки в калта с нервни крачки.
Отново бе там. Точно след една седмица. Отново се хвана за оградата, взря поглед във фасадата и за секунда спря да диша. Помисли си, че полудява. Възможно ли е да се влюбиш в къща, се питаше тя докато вървеше бавно към университета.
Започна да си носи чай на всяко посещение. Като на среща със стар приятел. Не кафе, защото то убиваше миризмата, която се носеше от високите ели, не пиячка, защото ѝ се струваше, че ще извърши богохулство. Чай, който леко подпираше на металната ограда и отпиваше на малки глътки. Вече познаваше къщата до последната пукнатина. Знаеше, че единият ѝ улук капе и е направил малко езерце почти до стълбите. Знаеше как на пролет в двора цъфтят предимно теменуги. От тези горските. Знаеше как през лятото елите правят килим от иглички, които ухаят на зима. Нищо, че беше лято. Тя сменяше дрехите и обувките, но къщата бе там и я чакаше. Бе забелязала, че е необитаема. Не че не живееха там хора, просто не бе видяла никого досега. За всичките тези години. Само фрезиите сякаш не увяхваха. Помисли си, че са изкуствени, но един ден забеляза, че са в различен цвят. Явно някой ги сменяше.
Една сутрин, след като се скара отново с мъжа си, се озова пред къщата. Как бе стигнала до там не знаеше. Не я интересуваше. Знаеше само, че в момента, в който зърна ръждясалата олющена ограда, спря. Цялата горчивина, мъка, яд и пепел в душата ѝ се оттекоха. Изляха се в канавката като от отпушен канал.
Идеята я шляпна през лицето ненадейно. Защо да не я купи? Защо не я бе купила досега.
Застана на гишето треперейки. Тя бе журналист вече осем години и притеснението бе чувство, което бе изпитвала много отдавна. Усмихна се на служителката. Служителката я позна веднага и очите й блеснаха. Служителката си представи как ще разкаже на колежките, че е видяла журналистката от телевизора пред нейното гише. Щеше да им разкаже с какво е била облечена, била ли е мазна косата ѝ, какъв цвят са били ноктите ѝ. Задоволство мазно блесна на лицето ѝ:
- Добър ден!
- Здравееейте! Гледах Ви вчера, страхотно му го казахте на този министър, те....
- Да, благодаря. Аз съм тук по работа. Искам да проверя един имот на чие име е. Намира се на ул. Вражалец №171.
- О, нещо разследвате ли?
- Не.
- Ами какво, да не би да е на някой министър, нещо по-така...
- Не.
Служителката наведе разочаровано поглед.
- Ами... води се на името на Велина Амбова Паскалева.... Това не сте ли Вие?
Когато бе нервна, тя се смееше. Не го искаше, бе условен рефлекс, който ужким бе овладяла. В този момент тя прихна. Смехът ѝ сякаш пукаше по шевовете Агенцията по вписвания. След като се взе в ръце, тя попита с равен тон:
- Кога е прехвърлен този имот на лицето Паскалева.
- През 2014.
- Кой е предишният собственик?
- Не пише.
- Защо?
- Ама Вие наистина сте желязна.
- Моля?
- Ами вижте, през 2014 се правеше оптимизация на системите. Цялата информация се въвеждаше на компютри. Може би данните са се изгубили.Случвало се е преди.
Трамваят отново я спря там. Слезе сякаш наужким от него. Блъсна металната порта леко с ръка. Спомни си, че през 2014 г. тя бе студент първи курс журналистика. През 2014 г. тя видя старата къща за първи път. Игличките под краката ѝ скърцаха приветствено. Каменните стъпала преминаха под нея неусетно. Дръжката на входната врата поддаде под ръката ѝ. Вратата се отвори и тя прекрачи прага сковано. Огледа антрето, което бе потънало в прах. Обгърна с поглед стаята от ляво на нея. Мебелировка от средата на миналия век. Отново прах нявсякъде. Прах и букет свежи фрезии в чиста стъклена ваза.
НАЗАД