Понякога не разбирам как работят сърцата ни.
Веднага щом се прибереш, усещаш липсата на някого. Когато се влюбиш, си мислиш за свободата. Изглежда така, сякаш сърцето е нерешително, не знае какво иска, а открие ли нещо желано, се съмнява.
Мислех си, че знам какво желая, но сърцето ми не беше на същото мнение.
То ме обърква в сънищата ми. Праща ме на места и при хора, от които искам да избягам. Сърцето гледа на света по различен начин.
Всеки път, в който погледна навън, си спомням за теб. Не е честно.
Чудя се дали е прекалено късно да ти кажа как се чувствам, или да го направя.
Времето навън ми напомня за нас и за щастието, на което се наслаждавахме.
Прекалено късно ли е или мога да ти кажа, че все още пазя плюшените играчки, които ти ми подари? Парфюмът ти още е по тях. Пазя снимките ни и ти пиша писма. Писма, които така и няма да изпратя.
Прекалено късно ли е да ти кажа колко ми липсваш и как се чувствам без теб?
Сърцето ми все още си играе с мен, напомняйки ми какво изгубих. То ми напомня, че все още имам нужда от любов, макар и да съм щастлива сама. За съжаление, то винаги търси това, което няма. Винаги бърза.
Днес си мислех за теб и се зачудих: Късно ли е да ти кажа "Обичам те"? Колкото и да бягам, все се връщам към теб, надявайки се.
Чудя се дали е прекалено късно да ти кажа, че си любимата ми грешка. Грешка, която бих допускала отново и отново.
НАЗАД