„Помоли ме да те забравя, да приема, че вече не сме заедно, но нима удавникът насред океана не търси брега?
Липсваш ми и цялото ми тяло тръпне от болка, сякаш споменът за теб е рана, която никога не заздравява. Кожата ми е все в същия цвят, но сърцето ми е станало пурпурно от всичките пъти, в които си го разбивал.
Стоя на пода в спалнята и слушам песните, на които сме правили любов, и сякаш ти си там... Слушам ги, докато заспя, слушам ги до сутринта, когато се будя с подути очи и възглавница, напоена със сълзи.
Знам, че с теб бяхме толкова различни. Аз бях север, ти беше юг. Но понякога се срещахме по средата, защото се обичахме. Затова се питам – защо ти беше толкова лесно да захвърлиш всичко?
Уморих се да пиша поезия. Уморих се да гадая защо стана така. Искам просто да се върна назад във времето, в онези дни, в които най-сложният въпрос беше кой филм да си пуснем за фон, докато се целуваме и прегръщаме, докато всеки друг звук изчезне освен ударите на сърцата ни.
Днес, докато разчиствах бюрото си, открих листче хартия, на което бяха написани имената ни. Сетих се за онези времена, в които бяхме млади и безгрижни, когато любовта беше несложна, когато не беше като присъда.
Истината е, че ми липсваш. Липсваш ми като слънчевите лъчи, когато е непоносимо студено. Липсваш ми както ми липсва дома, когато съм далеч. Липсваш ми повече от всичко. Липсваш ми, но се радвам, че по някакъв начин любовта ни не е изчезнала, не е изтрита – тя е тук – в спомените, върху това листче хартия. А може би това, че е съществувала изобщо, е най-важното...
Липсваш ми.“
Кевна Ганди
НАЗАД