Вече не мога да те чакам наоколо.
Дори като го казвам, ми звучи като лъжа. Чувствам, че залъгвам дори самата себе си заради това колко време съм чакала и все още чакам да се появиш наоколо. От колко време не мога да сложа край, не мога да затворя страницата от живота си, в която най-ярко изпъкваш ТИ... Сякаш държа крака си на вратата, за да можеш винаги да влезеш.
Направих всичко възможно, за да се връщаш винаги...
Опитвах се да представя на себе си това, което мога да предложа като най-достъпната и надеждна опция, от която някога би имал нужда. Годините минаваха неусетно, опознавахме се, виждахме болката в другия, успяхме да разберем и до най-дълбоките си страхове. Споделяхме тайните си, показахме своята душевна голота.
Никога не ми се струваше трудно да бъда отворена или уязвима, когато бях около теб - имах чувството, че успяваш да извадиш без усилие от мен това, което искаш да получиш. Сякаш ти беше дете, а аз твоята стара, но любима играчка, която много добре познаваше, но не ти омръзваше да играеш с нея и оценяваше колко безценна е тя за теб! Когато имаш някой, който те кара да се чувстваш така, никога не би искала този човек да си отиде. Иска ти се това чувство да присъства винаги!
И все пак, изглежда малко по малко сме се отдалечавали, преди някой от нас да е могъл да направи крачката.
Знам, че си имал своите причини. Имаше неща, които трябваше да преодолеем, но уви.. не всичко се разви точно така, както очаквахме. Трагедия, на която не знам името. История, която имаш чувството, че никога няма да можеш спокойно да разкажеш, без да се разстоиш. Въпреки че не исках да съм нищо повече от това да бъда рамото, на което се опираш, разбирам, че не мога да бъда и това, което ти трябва - това зависи само от теб. Също така знам, че никога не си искал да ме нараниш. Вярвам ти, когато казваш, че никога не си очаквал да причиниш объркване или болка у мен, когато един ден ще изчезнеш безследно.
Трябва да знаеш, че това не променя факта, че ме обърка. Имаше болка. Много болка. Гняв. Разруха. Самота. Милиони въпроси - „какво, ако...“ и „може би трябваше да имам...“ , които стояха в съзнанието ми месеци наред. Знаейки, че животът ти не се върти около мен и че не бива да предполагам, че трябва, но все пак се чудя защо винаги намираш за необходимо да ме отблъснеш. Защо когато знаеш, че съм тази, която безрезервно ти вярва и те иска повече от всичко в живота си, сега вече съм сама и наранена.
Мисля, че когато всичко беше казано и направено, просто заедно изчаквахме деня, в който ще преминем на следващия етап от развитието на нашата връзка. Исках да отвориш на тази измислена врата, която ни разделя, и да изкрещиш: „Съжалявам, че ми отне толкова време, да осъзная, че без теб нищо няма смисъл, готов съм на всичко за теб. Ти си в сърцето ми и винаги си била там. Сега го знам..."
Издържах седмици, месеци, дори години, чакайки този ден. Мислейки си, че ако продължа малко по-дълго, цялата ни история няма да е просто спомен, за който ще се сещам от време на време, а може да бъде началото на останалата част, която все още не е написана. Инвестирам в хората, за които се грижа, и мразя идеята, че всичко, което сме преживели, е нещо, от което трябва да се откажа.
Сега вече ми стана ясно, че все пак трябва да те пусна. Колкото и да боли. Не защото искам. Не защото изведнъж всяко чувство, което някога съм изпитвала към теб, е изтрито. Липсата ти малко по малко ме убива. И няма абсолютно никаква надежда, че някога ще се върнеш, за да ме освободиш от това.
Трябва да знаеш, че разбирам и не ми дължиш нищо. Знам, че това, че все още имам някакви очаквания към теб, си е изцяло по моя вина. Знам, че от теб не се изисква да се обясняваш или да се насилваш да ми кажеш причините си. Разбирам, че част от това включва собствената ми несигурност да бъда недостойна и заменена с нещо по-добро. И това е нещо, с което ще трябва да се боря всеки ден. Разбирам, че не си отговорен за оправянето на проблемите ми или за превръщането на мечтите ми в реалност. Разбирам, че колкото и да съм го искала, това не ми дава правото да очаквам да бъдеш част от тази история. Не и когато не искаш! Не и когато не ме обичаш!
Липсваш ми и ти трябва да знаеш това. Мисля, че винаги ще има част от мен, която ще те пази. Винаги ще имаш мъчничка част в сърцето ми, скрита толкова надълбоко. Понякога си мисля, че никога няма да срещна човек като теб и че ще ми бъде много трудно да продължа напред, но ще опитам. Ще опитам да продължа живота си без теб. Вече не мога да те чакам. Не мога да се преструвам, че правя нещо, за да си помогна. Може да не ми дължиш нищо, но аз дължа на себе си това все някога да додстигна до щастието си. Дължа на себе си да оставя сърцето си да се отвори за някой, който ще иска да бъде част от моята история - някой, който няма да бяга, когато нещата станат трудни и ще бъде плътно до мен, за да можем да работим заедно за по-доброто ни бъдеще.
Знам, че от време на време пак ще мислиш за мен. И това ми харесва, няма да отричам. Това е единствената малка надежда, за която живеех, но до днес... Все още ще ми липсваш от време на време и ще ми се иска нещата да бяха се получили по друг начин. С желание да бяхме намерили път обратно един към друг, вместо да се разпаднем. И все пак сега трябва да спра да се питам защо не си се опитал да се бориш за мен. Защо не сме заедно, когато бихме могли да бъдем. Сега трябва да затворя вратата. Не мога да продължа да се протягам и да усещам ужилването на отхвърлянето ти. Не мога да продължа да гледам телефона си с надеждата името ти да се появи на екрана, не искам вечено да усещам онова мъничко пърхане на надежда, когато харесаш снимка, която съм публикувала, въпреки и никога повече да не прочета и дмичка от теб... Не мога да продължа да се надявам, че ако кажа правилното нещо или създам правилното обстоятелство, че ще се върнеш отново при мен. Трябва да си тръгна, защото просто ме боли твърде много. Счупи сърцето ми по твърде несправедлив начин.
Така че знай, че ми липсваш. Знай, че не съжалявам за спомените, които сме ссъздали заедно, но трябва да дам на сърцето си шанс да се самоизлекува и да освободя място за някой, който наистина иска да бъде с мен.
И вече не мога да чакам наоколо, надявайки се, че този някой ще си ти. Не искам всеки път, когато получа съобщение да тичам към телефона с очакване това да си ти. Да, все още го правя понякога. Все още очаквам името ти да се появи на екрана ми, но стига!
Чаках достатъчно... Време е да спра да обичам теб. Време е за заобичам отново себе си!
НАЗАД