Когато Жаклин Хой и нейният съпруг разбрали, че очакват трето и четвърто дете, те били просто шокирани. И двамата нямали случай на близнаци в семейството си, а след като първоначалната изненада преминала, те започнали да правят планове за бъдещето.
Според австралийката Жаклин, която е майка на 8-годишния Лаклан и 2-годишния Едуард, третата ѝ бременност преминала без усложнения. Двойката вече била избрала имената на еднояйчните си близнаци – Хенри и Уилям, а момченцата били здрави при всеки преглед. Но една сутрин Жаклин се събудила и разбрала, че нещо се е променило.
Ето каква е нейната съкрушаваща история:
„Когато се събудих на 13-ти февруари тази година, сутринта не беше по-различна от която и да е друга. Бях бременна с еднояйчни близнаци в 37-ата седмица – петият и шестият член на нашето семейство.
Още две вечери и лекарите щяха да предизвикат раждане. Още две вечери и щях да държа в ръцете си моите бебчета. Още две вечери и животът ми щеше да се изпълни с щастие и любов заради двете малки чудеса, които бяхме създали.
Въпреки че знаех за безкрайните нощи, сменянето на памперси и храненото по часове (всичко умножено по две), които ми предстояха, не можех да сваля усмивката от изтощеното си лице. Бях толкова готова, готова от месеци.
Но поради някаква причина, това щастие ми беше отнето в един миг.
През цялата ми бременност изпитвах безпокойствие, но всяка майка ще ви каже, че безпокойството е нормално, когато носиш в себе си мъничко бебе. Редовно ходех на лекар, за да следим развитието им и въпреки че бременността ми беше различна от предишните две (само защото в мен имаше две бебета едновременно), тя беше напълно безпроблемна, особено за бременност с висок риск. Моята високорискова бременност беше обявена за такава само защото еднояйчните ми близнаци деляха една плацента, иначе се развиваха по график.
Този етикет „висок риск“ не ми говореше нищо. Мислех си, че високорисковата бременност означава, че трябва по-често да се преглеждам и да говоря с лекаря си по-често за това как се чувствам.
Но на 13-ти февруари всичко се промени.
Събудих се в една слънчева сутрин. Оставих 8-годишния ми син на училище. Тогава усетих, че близнаците ми са много спокойни. Изобщо не помръдваха. Не се притесних, защото само два дни по-рано бях на преглед и те се чувстваха добре.
Изпих чаша студена вода и легнах в хола, защото това обикновено ги кара да се размърдат, но след един час не бях сигурна, че изобщо ги усещам. Получих внезапен пристъп на гадене и се обадих в болницата, че ще дойда за преглед.
Когато пристигнах в болницата, апаратурата беше готова и акушерката включи монитора. Тя не успяваше да открие пулса им, но това е нормално, понякога да откриеш пулса при близнаци е по-трудно. Но този път беше различно.
Акушерката ми каза, че трябва да направи проверка с ултразвук. Тогава ми съобщи съкрушаващата новина, че малкият Хенри е починал.
Болката, която обзе тялото ми, беше непоносима. Чувствах, че се намирам в кошмар, от който не мога да се събудя.
След това откриха, че Уилям има слаб пулс и ме отведоха за спешно секцио.
Помня, че лежах на масата, заобиколена от 30 души, които ми повтаряха, че всичко е наред, че трябва да продължавам да дишам. Но през цялото време исках да им изкрещя: „Просто ми сложете упойката, нека болката престане!“
Така се надявах Уилям да е добре, това беше единствената надежда, която ме крепеше.
Когато се съвзех от упойката, чух как съпругът ми плаче. Не исках да отварям очи. Не исках случилото се да стане реалност. Просто не можеше това да е реално. В онзи момент осъзнах, без да се налага някой да ми го казва, че Уилям също не е оцелял. Моите близнаци, моите малки чудеса. Те отидоха директно на небето, твърде прекрасни и чисти за този свят.
Седмицата след това единственото, което ми беше останало, бяха въпроси, твърде много болка и едно разбито сърце. Помня, че някой веднъж ми каза: „Няма как да знаеш какво е любов, докато не станеш родител“. Не мога да споря с това твърдение, но мога да ви кажа, че не знаете какво е болка, докато не загубите дете.
Целият персонал на болницата не можеше да повярва. Всеки лекар беше следвал процедурата. Нямаше никакви грешки. Разбира се, като тяхна майка, започнах да обвинявам себе си. Трябваше да разбера. Трябваше да ги спася. Що за майка не осъзнава, че нещо не е наред?
Това са някои от мислите, които минават през ума ми всеки ден. Не съм сигурна, че тези въпроси някога ще спрат.
Един от най-ужасните странични ефекти беше, че имах кърма, защото тялото ми не беше осъзнало какво се е случило. Можех да ги кърмя, но те не бяха при мен.
Три месеца по-късно все още не мога да разбера защо, не мога да повярвам, че се случи. Смъртта на Хенри беше обявена за „необяснима“, а Уилям е починал, защото двамата деляха една плацента.
За мъртвородените деца рядко се говори. Това е тема табу. И повечето хора си мислят, че си направил нещо грешно, за да се случи.
Но искам хората да осъзнаят, че такива неща се случват и на обикновените жени. Моят съпруг е общопрактикуващ лекар, а аз съм детска учителка – ние направихме всичко, както трябва. И въпреки това нашите близнаци не са до нас.“
НАЗАД