„Майка ми е на 73 г. Подава ми круша и казва, с извинителна нотка в гласа, „Не изглежда много добре, но е много вкусна! Освен това сама съм я отгледала и в нея няма химикали. Знам, че обичаш круши. Вземи си една!”
Взимам си една. Поемам и подадената чаша мляко, защото обичам мляко. Така се е случило, че майка ми има приготвена бутилка мляко в хладилника... И тъй като няма да си тръгвам още два дни, ще вечеряме поне още два пъти.
След това излизам, качвам се в колата, потеглям.
Отново бързам за някъде. Отминавам градове и села, пътувам през времеви зони... Посещавам майка ми винаги когато мога – когато съм свършила всички останали задачи. След като съм пила кафе с приятелките ми и след като съм си направила маникюр. Нося ѝ нещо вкусно за ядене, набързо я питам как е, слушам внимателно това, което има да ми разкаже („А как е татко?”), преструвам се на загрижена за дреболиите, от които се притеснява. И тогава си тръгвам – имам си свои грижи.
Мама всеки път ще ми каже, че не съм достатъчно облечена, че не трябва да излизам в това време без шал и именно затова ме боли гърлото. Ще ми каже, че работя твърде много и че трябва да забавя темпото. Ще се съгласи с мен, че животът е сложен и че не е проблем, ако не намирам време да я виждам често.
Двете живеем на 40 км една от друга. Обаждам ѝ се редовно и с търпение изслушвам дългите ѝ, обстоятелствени истории: какво е открила в супермаркета; как сестра ѝ живее сама в съседния град; как тревата отново е избуяла след дъждовете и трябва да се окоси; как тази година няма богата реколта от домати; как и цветята не растат много-много. И как трябва да видя какво се е случило с котката на съседите!
Тези истории ме отегчават. Сякаш нищо интересно не се случва в живота ѝ. Ядосвам ѝ се, когато се оплаква от болките, които изпитва, и за пореден път ѝ казвам да отиде на лекар, а тя отново не приема сериозно съвета ми.
Тогава мама ми казва с тъга: „На кого друг да се оплача, освен на теб?”
Застивам с телефона в ръка. Осъзнавам колко лоша мога да бъда към нея. Най-накрая разбирам, че всички тези часове, в които съм слушала високия ѝ пронизителен глас, всички тези незначителни истории, всички тези спорове за това кой е прав и кой е крив, всички тези опити да се поучаваме една друга... всички те са нашият живот. Единственият живот, който имаме, тук и сега...
Затварям телефона и отивам да я посетя „неочаквано”. Тя някак намира време да ми сготви вечеря, татко ми налива чаша вино. „Не мога”, казвам му, „ще карам”. Затова той си налива чаша и ми казва колко хубаво е виното. Смеем се.
Обличам пуловера на мама, защото е студено. Когато чува това, мама се завтича да запали печката, за да стопли кухнята поне малко. И отново аз съм малкото им момиченце, за което всичко трябва да е перфектно. Вечерята е вкусна, а домът е тъй топъл. Животът е лишен от грижи...
Мамо, постарай се да живееш още дълго, дълго време, защото не знам какво ще правя, ако един ден не чуя гласа ти по телефона. Защото не знам как ще се справя без кухнята ти, в която винаги си ми приготвяла вечеря, и без топлия уют, който създаваш за твоето малко момиченце...”
Зоя Казанжи
НАЗАД