- Не се научи, бабе. Сто пъти те учих и сто пъти не схвана. От мъж се тръгва с високо вдигната глава и тракане на токчета. Реве се два пъти. Един път за него, че е изгубил и един път за тебе си, че си била не разбрана там, където искаш да си. Ех, момиче. Че за кой път раните си ближеш.? Що ти трябваше да се хвърляш на долу с глава?
- Не е тъй, бабо. Знеш, сърце, де що обича не пита. И не искаш да пуснеш тая връзка, дето най те реже и тая болка, дето най те извива. И гориш в ада на бавен огън.
- До кога ще съм жива, чедо, да те уча? Той не е ли разбрал в твое присъствие и в твое отсъствие няма да разбере. Ти му сочиш луната - той ти гледа пръста. Ех... Вдигни главица. И да се кахъриш, и не ни време ще върнеш, ни него ще промениш. Паднала си в пепелта стани и поизтупай дрехите си. И сама се поживи.
Туй то. От толкова загуби не си на загуба. Имаш се тебе си. Не се научи, бабе. Да си тръгваш, да не чакаш. Преди вратата да е хлопнала, вземи си обувчиците в ръка, ако щеш и бягай.. На където ти видят очите. Не се научи да се разделяш, да се владееш.
Бог ти е дал голяма душа. И възпитала съм я добра. Ама не съм те отгледала да я трошат и газят. Пази се, дете. Няма да съм жива аз цял живот акъл да ти давам.
Aвтор: Иси
НАЗАД