Всеки има минало. Моето е с дъх на анасон. Нямам спомени от него. Имам сънища. Моето минало е изсънувано. Замисляла съм се защо сънувам миналото си. Нормалните хора сънуват бъдещето, но не и аз. Аз сънувам моменти от яслата, счупените ми играчки, откраднатите целувки между майка ми и баща ми, пубертета на брат ми, младостта на дядо, красотата на баба. Сякаш живея назад, когато заспя.
Събуждам се и очите ми лепнат. Отварям ги и огледалото мълчи. Всеки ден в него виждам друг човек. Ставам оправям разбърканата коса и поглеждам любопитно. Отсреща ме гледат също толкова изпитателно. Очевидно аз съм:
- Тъмни кръгове, които ми отиват
- Чип нос с размер на копче
- Очи с цвят на канела
- Коса 50 нюанса рижо
- Малка обла уста, която е стисната от инат. Винаги.
- Лунички, които идват с лятото
- Лице с формата на сърце.
- Душа, по която има лейкопласт
- Ръце, по които има следи от бръснач
- Гръб ,на които цъфти цвете
- Въображение, което пулсира.
Спомените от миналото ме дърпат към топлите завивки. Детето в мен, гледа възрастния в огледалото. Детето в мен не харесва човека срещу него. Обръщам се към миналото си и го галя по главата. И аз не харесвам човека срещу нас, спокойно.
Улиците сякаш се огъват в такт с музиката в ушите ми. Наблюдавам хората, около мен, докато водя. Миналото си за ръка.
Този харесва ли ти? Искаш ли да сме като него. Виж го – артист човек, разпрани дънки, расти, седнал на земята в метрото… Какво пак се мръщиш не мога да разбера. Да му кажа да стане от пода, че ще изстине? Абе ти в ред ли си? Това е непознат човек. Детето в мен се цупи…
Ами тази, питам аз дърпайки го за ръка, хубава ли е? Виж косата ѝ, виж какви порцеланови черти, скули, какви огромни очи. И двете сме мечтали за огромни обли очи, нали. Ела да я разгледаме от близо. Защо пищиш? Спри! Ще те чуе някого. Добре, няма да я пипам. Как така изгнила отвътре? Хубаво, не ти харесва. Разбрах.
Замълчах. А Миналото, милото, седна до мен на пода в мръсното метро и провеси крака към релсите. Гледаше хората преценяващо. Стиснало устни, скръстило ръце, гледа и не мига. Погледът – съсредоточен, минава като радар през различните хора, за секунда спира на някого и после прескача на следващия. Замислих се и аз ли съм се държала по същия начин, когато съм била на четири години. Явно да, все пак това е моето минало. Сега разбирам от къде този проблем на родителите ми с алкохола.
Мотрисата дойде. Качихме се. Аз седнала. Миналото ми седи пред мен и гледа в нищото като темерут. Идва време да слизаме и аз става от мястото си, отстъпвайки го на възрастна жена. В този момент, малкото излиза от делириума и ме задърпва към жената. Сочи я, радва ѝ се, усмихва се дори. Поглеждам го невярващо, поглеждам и възрастната жена и ѝ се усмихвам. Детето в мен кима с възторг.
Всеки има минало. Моето е кошмар с дъх на анасон. Моето минало хапе и има ожулени лакти. Моето минало е винаги стражар, защото обича да преследва мен и другите хора и да ги измъчва. Моето минало си е мое. Не харесва образа ми в огледалото и би го заменило с образа на старица с ръце на пианист. Моето минало е откачено и е темерут. Моето минало съм всъщност аз.
НАЗАД