Марали Брадли е майка на 6 деца. Четири от тях са осиновени (едното е от Либерия, а другите три – от местни сиропиталища), а две неочаквани биологични изненада. Представяме ви нейния текст за това какво е да си майка на 6 деца и отговора на въпроса – Бих ли могла да обичам осиновените си деца като мои собствени?
„Когато хората разберат, че семейството ми се състои от четири осиновени деца и две биологични изненади, те обикновено имат множество въпроси. Хората са любопитни за целия процес и защо сме направили този избор. Но разговорът винаги стига до онзи момент, в който ми казват: „Обмисляхме да осиновим, но не мисля, че бих могла да обичам осиновените си деца по същия начин, по който обичам моите собствени.“
Знам, че правилният отговор в този момент е да им кажа, че това е често срещано притеснение, но в крайна сметка любовта е една и съща. Но колкото повече време минава и колкото повече опит имам с децата ми – както с осиновените, така и с биологичните, все повече осъзнавам, че любовта не е една и съща, но това е напълно нормално.
Истината е, че не обичам децата си по еднакъв начин, защото те самите не са еднакви. Техните истории не са еднакви. Техните нужди, таланти и неуспехи не са еднакви. Моите деца са уникални и моята любов към тях също е уникална. Тя е оформена и повлияна от техните различни характери. Не ги обичам по един и същ начин, въпреки че ги обичам еднакво силно.
Понякога се вглеждам в красивите сини очи на сина ми и му казвам: „Мисля, че си ги наследил от моята баба“. А понякога поглеждам красиви кафяви очи на дъщеря ми и ѝ казвам: „Същите са като красивите очи на биологичния ти баща. Искаш ли отново да видиш негова снимка?“ Не се боя да изтъквам различията им, не се страхувам, че децата ми ще решат, че ги обичам по-малко, защото са различни. Те вече знаят, че са различни. Важното е да им посочваме красотата в тези различия, в тяхната лична история. Това им помага да приемат и да обичат различията си.
Когато бях бременна с първото ми биологично дете, се страхувах, че няма да мога да го обичам толкова силно, колкото обичам осиновените ми деца. Когато осиновиш дете, ти си готова да преминеш и през огъня заради него. В процеса са намесени купища документи, визити, проверки... после трябва да чакаш безкрайно дълго, докато ти намерят подходящо дете, и в същото време нищо не е сигурно. Когато решихме да осиновим, ние бяхме твърдо решени, бяхме напълно отдадени на тези деца. Направихме го съзнателно и с цялото си сърце, защото искахме да сме сигурни, че тези деца ще се чувстват защитени и обичани. Чудех се дали бих могла да обичам биологичното ми дете, заченато не по план, по същия начин?
Когато за първи път погледнах към безценното малко дете, което беше растяло в тялото ми, почувствах нещо толкова силно и познато – същото чувство, което изпитах, когато за първи път прегърнах осиновения си син. Чувството на облекчение, защото детето най-накрая е на сигурно място в ръцете ми, и знанието, че това е краят на едно пътуване, но началото на ново. Без да се замислям, тогава изрекох същите думи като при първата среща с осиновения ми син: „Сякаш винаги съм те познавала!“. Безкрайното очакване беше приключило и детето беше част от семейството ни.
Осиновяването ме е оформи като майката, която съм днес. Майка, която постоянно мисли за травмите, които трябва да излекува. Майка, чийто приоритет е да създаде сигурен, топъл, любящ дом. Любовта, която изпитвам към децата ми, може да се проявява по различни начини за всяко дете, защото всяко едно от тях има своите нужди, своите загуби и проблеми, с които трябва да се справи. Детето, което е живяло в институция, може да има различни нужди и страхове от детето, което е плод на нездравословна и токсична връзка, или от детето, което е било напълно изоставено от семейството си, или от детето, което е предразположено към психически проблеми, или от детето, което е диагностицирано с медицинско заболяване. Всяко едно от тези деца има различни нужди и има нужда от любеща майка, която да изразява любовта си по начин, който е най-близък до тях самите.
Невинаги всичко изглежда справедливо и по равно. Но това също е нормално. Всички знаем, че животът не е справедлив, нали? Но не пречи да са опитаме да бъдем честни и безпристрастни. Родителите с повече от едно дете знаят, че това е много трудно дори когато децата са биологично свързани. Но важното е, че виждам как децата ми развиват чувство за емпатия, съпричастност и нежност, когато виждат света през погледа на братята и сестрите си.
Намирам утеха и в собственото си детство. Аз бях четвъртото от пет деца (всичките бяхме биологични деца на едни и същи родители). Всеки от нас си мислеше, че е любимото дете на мама. Тайничко още си мисля, че аз бях нейната любимка, но съм сигурна, че всичките ми братя и сестри се чувстват по същия начин. Майка ни не показваше предпочитания и знам, че ни обичаше еднакво силно. Нейната любов беше пригодена към личните ни нужди и ни беше точно по мярка, защото всеки от нас се чувстваше обичан и привилегирован. Точно това искам и за моите деца.
Искаме децата ни да се чувстват равностойни за любовта ни. Искаме да се чувстват уверени в това, че са еднакво важни за нашето семейство. Няма разлика в количеството любов, което изпитвам към осиновените и биологичните ми деца. Много от нас знаят колко силно и разтърсващо е чувството да обичаш един човек, който някога ти е бил напълно непознат, а по-късно се превръща в твой любим, но много хора не могат да си представят, че могат да обичат безпрекословно едно дете, което също навлиза в живота им като непознат. Ако причината да се колебаеш да осиновиш е, че не си сигурна, че можеш да обичаш осиновеното си дете толкова силно, колкото биологичното ти дете, нека те уверя, че МОЖЕШ. Любовта, която ще изпитваш, няма да е същата, защото децата са неповторими и ще предизвикат в теб неповторима любов, но можеш да ги обичаш еднакво силно. И всички те ще бъдат любимото ти дете.“
НАЗАД