Мълчиш... Но и двамата знаем, че се прокрадвам на пръсти по ръба на съзнанието ти, по същия начин, по който по изгрев слънчев лъч гали ръба на завесата и те буди. И после осветявам всичко, изпълвам всичко. Блестя вътре в теб. Дори и да опитваш да мислиш за друго.
Там съм, танцуваща в мислите ти. Ту леко отстъпваща, ту вихрено носеща се в ума ти. И в сърцето. Защото там ми е мястото. Там е домът ми.
Мълчиш... Но чуваш смеха ми под душа си в банята, във водните капчици, които толкова много обичам. И леглото ти помни извивките ми. Калъфката на възглавницата мирише на мен, нищо, че е прана вече няколко пъти. Помни разпилените ми коси и твоите пръсти, които играят с къдриците - също както помниш и ти. И пътят до вкъщи, по който вървиш уморен, помни как се прибирахме двамата ръка за ръка и с блеснали погледи. Паветата помнят моите стъпки до твоите. Дори автобусите знаят - пътят ни свършва на едно и също място. И все там ще ни води този път - където единият чака, а другият пристига. Всеки път.
Там съм, при теб, навсякъде и във всичко. Откриваш ли ме? Толкова бързахме да споделим всеки момент от самотното ежедневие, за да е общо поне за малко, че го направихме общо завинаги. Улиците ни помнят, магазините, кафенетата, целият град - влюбени, искрящи от обич, забързани, споделящи. Има ни там, в онзи град, заедно. И във всички останали, където сме крачили един до друг.
Откриваш ли ме? Как крача до теб и се усмихвам? Как те обичам в миг като вечност? Как те обичам във вечност от мигове? Откриваш ли ме? Колко съм твоя и колко си мой там, където сме били? Как ти се цупя, а ти знаеш, че не е наистина? Как ме докосваш и треперим и двамата и колко интимност има в погледите ни, че другите чак ги е срам да ни гледат? Как вървим смълчани и тишината ни стига, защото думите няма да стигнат? Откриваш ли ме? Как наваксваме години за дни? Как се обичаме лудо под привидно спокойствие? Откриваш ли ме, толкова твоя, колкото не си и мечтал да ме имаш преди?
Твоя съм. И повече даже.
Имаме толкова любов един за друг, че не се побира само в една вселена. И не стига само за един живот. Толкова любов, че дори надалеч, пак сме близо. Толкова, че всички мерки за количества не са приложими. Математиката е безсилна да я измери, изчисли, предвиди.
За тази любов думите са слаби, недостатъчни, не побират в себе си смисъла.
Мълчиш. Но аз съм там - танцуваща в теб. А ти си в мен. Любов е. И да мълчим, любов е. А любовта побеждава даже мълчания. Когато е силна. А тази е повече от силна дори. Пробвали сме. И знаем. Твърде добре.
Aвтор: Валентина Йоргова
НАЗАД