Не омаловажам ничия битка. На всеки според възможностите. Преди време ми беше помаднала една мисъл, която гласеше – това, което аз съм преживял, теб можеше да те убие. Вярвам, че е така. Някои влизат в дуел, получават няколко охлузвания и се разпадат. Докривяват на себе си и на света. Пречупват се, предават се и се обезличават. Носят драскотината си с тежест. Други биват пронизани. Раната е дълбока, а кръвта от нея шурва на всички страни, но въпреки това знаят, че не е фатално и това може да ги направи само по-смели и силни. Продължават войната, въпреки болката. Без да показват, че ги боли.
Има и други. Такива, които седят срещу лицето на врага, обезоръжени тотално, а той упражнява зверско насилие върху телата и душите им. Няма как това да не ги пречупи. Сгромолясват се и падат от изтощение, но вярата че могат да преодолеят и това, заедно с желанието за живот ги връщат отново на краката им, събират цялата останала им енергия и нанасят единствен и последен удар в лицето на опонента си. Не се справят сами. В онези най-трудни моменти, когато усещаш пулса на сърцето си все по-бавен, никога не си сам. Винаги има някой, който ще ти подаде ръка, ще ти помогне да се изправиш и ще ти припомни кой си и от къде идваш.
- Как си? По гласа ти усещам, че не си добре.
- Не съм, но ще се справя. Знаеш, че не обичам да си признавам, когато съм слаба, но доживях и този момент.
- Да не съм чула! Ти си силна. Много по-силна от всеки един човек, който познавам. От мен също.
В такива моменти, превързваш раната, за да можеш да спреш кръвта. Изправяш се и се връщаш в бойните редици, там където ти е мястото – водейки ги. Някои хора нямат нужда от оръжие, те самите са оръжие. Срещу себе си и срещу света. Никоя промяна не е плавна, винаги е съпроводена от една велика революция. Най-голямата е тази обявена от теб срещу теб. След такова събитие, никога не излизаш същия, какъвто си влязъл в него. Точно това си заслужава, точно това трябва да е водещият мотив.
Не се страхувам.
Автор: silviámica
НАЗАД