Мина много време, а го помня като вчера,
баба търсеше ме, викаше с високия си глас. 
А аз, детенце, криех се в килера.
“Направих ти мекички, бабо, идвай тук при нас.“

И беше лято, слънцето печеше,
а пък те не спираха и все на крак стояха.
И неусетно, бързо времето летеше, 
но те от него грам не се бояха.

Това да свършат, там да идат,
плодовете на труда беряха. 
Животните изкарват, вечер ги прибират 
и като че ли по-бодри и от мене бяха!

Като пчелички малки, работливи, 
бабчето и дядко все жужаха. 
И усмихнати, и обичливи, 
там, под мойта родна стряха. 

Всичко може, знае всичко - 
моят дядо – силен и голям! 
Баба – малка и добричка, 
все по двора бе насам-натам. 

Но пък човек е баба, а и дядо също. 
Седнаха и те, и малко се поспряха.
А аз се изненадах, това не бе присъщо.
Че, до скоро, те пчеличките ми бяха. 

Тук-таме ги заболя, 
измориха се да ми жужат. 
А навън пък заваля, 
слънцето го замени дъждът. 

И малко тъжничко ми стана,
че носят бремето на старостта, 
и знам, че тя е нежелана, 
но пък в тях аз виждам храбростта!

Ходят бавно и полека, 
седят по-често от преди. 
На гърба – със старина нелека, 
и понякога - сълзи в очи. 

Но освен дълбоки бръчки на лицата 
по една украса всеки път стои, 
да отидат пак при тях децата, 
две усмивки чакат цели нощи, дни!

Малка бях, а те над мене бдяха. 
Бабчето и дядко, моите пчелички. 
И винаги по двора, все на крак стояха, 
но пустото му бреме – измори ги!
Назад НАЗАД