Вали отново. Говорих с класа си за химични елементи и реакции. Разговаряхме за това как са прекарали Коледа и Нова година преди няколко дни. Споделиха ми обещанията си за 2018 година и попитаха какви са моите. Казаха ми всичко това, защото знаеха, че дъждът винаги ме е тревожел и ми навява разни спомени. Понякога са случайни, но в повечето време са обсебващи.
Странно е как хората ми казват, че аз съм твоят дом, когато това изобщо не е истина. Понякога си мисля, че всъщност е за добро. Хората очакват, че в крайна сметка се събираме, независимо от всичко. Но това не се случи.
Никога не съм била твоя дом, а само твоя подслон. Онзи, в който се приютяваш, когато е най-удобно. Макар и да виждам нещата така, се преструвам, че не е истина, защото опитвам да те разбера. Вярвам, че дълбоко помежду ни има приятелство, което ни кара да се спасяваме взаимно от самотата.
Ти винаги си този, който си тръгва и все пак аз съм тази, която те спасява от самотата. И това ме изяжда отвътре.
Ако бях твоя дом, защо тогава никога не се прибираш, когато си щастлив? Ако бях твоя дом, защо трябва да си търсиш друго място, на което да отседнеш? Нека си кажем истината – защото знаеш, че винаги ще бъда там, когато няма никой друг. Но и двамата знаем, че няма винаги да бъде така.
Защото нещата не се получават, когато всичко е едностранно.
Нова година е и имаме 365 чисто нови дни за прекарване. Винаги ще си спомням за теб по начини, по които никой друг не би могъл. Например това, че ми казваш да живея – независимо от всичко. Благодаря ти за всичко. Не бих била толкова смела да се изправя срещу всички, ако не беше ти. Нямаше да бъда толкова силна днес, ако не бяхме преживели всичко това.
Преди четири години ти беше моето ново начало, а днес това начало достигна своя край. Не го правя само заради мен и теб, но и за всички замесени. На тях им е писнало от нас. От нашата любов, която никога не бе достатъчно смела, за да поеме риска.
Към най-великата любов, която съм имала – благодаря ти за научените уроци.
Благодаря ти, че ми даде добри дни, които да си спомням. Вече изиграх своята роля. Сърцето ми е уплашено, че ако не спра да те обичам сега, няма да мога да дам на следващия си партньор любовта, която заслужава. Време е да те пусна да си отидеш. Да пусна идеята за „нас“ да си тръгне.
НАЗАД