Днешната дата, 11 декември, е обявена от ООН за Международен ден на планините. По този повод реших да посветя тази публикация на родните ни планини. Няма по-хубави от тях, нали? Величествени и горди пазители на българския дух. Свидетели на времето, които разказват приказки за смели юнаци и красиви девойки, за саможертвени подвизи и мъжко безстрашие. Вечен символ на България.
А знаете ли, че за всяка от нашите планини има красиви легенди, които векове наред са се предавали от поколение на поколение? Ето ги и тях...
Легенда за Рила и Пирин
„...Крепост, издигната до облаците, със своенравно изкорени гранитни бастиони,… замръзнали в ефира подир последните трусове и конвулсии на мирозданието." - Иван Вазов
Рила била красива и работлива девойка и в същото време много своенравна. Тя никога не слушала родителите си и правела, каквото си иска. И така, Рила се влюбила в Пирин. Майка й и баща й обаче били против сватбата, защото не знаели нищо за избраника на дъщеря си. Въпреки това двамата се оженили. Родили им се момче и момиче – Искър и Места. Децата непрекъснато се карали. Рила се опитвала да ги укроти, но безуспешно. Пирин не помагал – по цял ден бил на лов и не искал да се занимава с „женски неща“. Напразно го молела Рила да й помогне. Все пак, той бил главата на семейството...
Един ден Искър и Места се сбили жестоко. Рила не издържала и ги проклела: „Да даде Господ да се разделите и никога вече да се не видите или срещнете. От вас хората да се плашат, с риби и жаби да живеете. Дано и аз да се вкаменя, та дума да не продумам и глас да не вдигна да ви повикам. И Пирин нека се вкамени и да стане като мене”.
На мига клетвата й се сбъднала. Рила се превърнала в планина. Пирин, който по това време бил на лов, също се вкаменил и се превърнал в планина. Искър и Места станали реки, които никога няма да се срещнат. Искър е буен и непредвидим, а Места – по-мека и блага. Рила и до днес гледа към дечицата си, докато ги изгуби от поглед, а сълзите й продължават да се изливат в коритата им. Пирин тъгува за своята мъжка рожба, която никога не вижда. Затова страната му, която гледа към Софийскоро поле, рядко е огрявана от слънце. А понякога такъв гняв обхваща каменните му гърди, че става страшно!...
"Хубава е нашата Пирин планина!
Какви високи върхове, покрити цяла година със сняг; какви зелени долини, какви страшни борови гори, какви дивни хубости!Хубава е, хубава е пустата Ирин-Пирин! Но ние ще й идем на гости зимъска, когато са страшни нейните зимни веявици, нейните снежни бури и фъртуни. Те бучат като ад и засипват пътища и долове с дебели преспи. Тя тогава прилича на едно гробно царство. А гладни глутници вълци сноват по белия сняг и очите им светят в нощната тъмнота!" - Иван Вазов
Легенда за Родопите
„Няма човек, който да обгърне Родопа с един поглед. Няма връх, на който да се изкачиш, та да я познаеш с един поглед. Трябва да я извървиш и да я изстрадаш, та после да я събереш в сърцето си и да я погледнеш – ала трябва да имаш сърце на орел. Не можеш да видиш Родопа с очите си, трябва да я видиш със сърцето си. Със затворени очи, в себе си. " - Антон Дончев
Древните предания разказват, че Родопа била красива девойка, обожавана от всички, дори от боговете. Всеки я искал за жена и се опитвал да я открадне за себе си. Бог Хемус бил особено ревнив. Не искал никой, освен него, да я гледа. Затова започнал да хвърля камъни – за да направи грамади, които да я скрият от погледите на хора и божества и които по-късно се превърнали в тепетата на Пловдив. Тези грамади обаче не помогнали. Мълвата за красавицата се разнасяла на длъж и шир. Хора и богове идвали, за да я видят. И на мига се влюбвали в нея. Ярост и ревност обхванали Бог Хемус. В гнева си той вкаменил девойката и я превърнал в планина.
Легенда за Балкана
"Изгрея нощната ламбада,
сребри дълбоките долчини светлина,
повей, повей, вечерная прохлада,
белей са ти пред мене, Стара планина...И мъки и тегла, приятност и отрада,
от жалби и надежди пуста празнина,
повей, повей, вечерная прохлада,
белей са ти пред мене, Стара планина" - Петко Славейков
Тракийското име на Стара планина е Хемус. Легендата разказва, че Хем и Родопа били брат и сестра. Баща им бил морски бог. Двамата по цял ден си играели и винаги успявали да развеселят околните. Един ден решили да се престорят на богове. Хем си направил брада – той щял да бъде Зевс. Родопа разплела косите си – тя щяла да е Хера. Започнали да имитират боговете - как ходели, как говорели, какво правели, и така се увлекли, че не видели кога към тях се приближил Зевс. Той дълго време наблюдавал играта им, смръщил гневно вежди. Когато Хем отново започнал да го имитира, Зевс вдигнал жезъла си и ги вкаменил. Хем се превърнал в планината Хемус, а сестричката му – в планината Родопа. Между тях се ширнала низината, която завинаги ги разделила.
Легенда за Странджа
"...един от първите уроци, които Странджа давала на своите обитатели, и които те трябвало да помнят за цял живот, е, че дълбокото винаги е бистро, че човек е истински човек, само когато е искрен и когато е чист в мислите си – към себе си, но и към другите…Да, нямало по света друга такава планина с подобни вълшебни изворчета. Но нямало и друга планина, в чиито склонове, дървета и растения да е утаен този неповторим мирис на нещо тръпно, нещо, което те кара с широко отворени гърди да поемаш от бистрия въздух..." - Димо Райков
Странджа била умна и работлива девойка, смела като момче, но и твърде скромна. Не обичала хорското внимание. Затова и жених за нея така и не се появявал. Минавали годините, останалите девойки се омъжили, само Странджа била сама. Решила да избяга от всички, които я познавали, за да не чува непрекъснато въпроса кога и тя най-сетне ще се задоми.
С нея тръгнали и най-близките й приятелки със своите семейства. Заселили се на едно тихо и спокойно място и заживели щастливо и необезпокоявано. Местността била красива и скоро от близо и далече започнали да идват нови заселници. Странджа се грижела за тях както майка се грижи на дечицата си. Понякога се преобличала като овчар, яхвала кончето си и препускала към морето. Хвърляла се във водите му и плувала като същински делфин. После се връщала в селото, спирайки се да поговори с всеки селянин, когото срещала, и да му помогне, с каквото може.
Скоро всички заговорили за тази удивителна девойка. Мълвата за нея се понесла надлъж и нашир и започнали да прииждат женихи. Странджа обаче не искала никого. Искала да живее тук, със своите хора.
Един ден дошли пратеници на султана – сто чернокожи мъже, яхнали сто черни коне. Най-отпред яздел самият султан – с червена качулка на главата, златни синджири по себе си и цяла колесница със скъпоценни камъни. Султанът и мъжете отишли в дома на Странджа и без да я питат, заявили, че са дошли да я вземат. Султанът я искал за своя харем. Страх сковал сърцата на всички. Странджа изпаднала в отчаяние – не искала такава съдба за себе си. Вдигнала поглед и отправила молитва към небето. В този миг се разразила страшна буря. Всичко се разтресло, реките се вдигнали и прорязали сушата, земята се нагънала. Гръмотевици раздирали въздуха. Когато всичко утихнало, от султана и неговата свита нямало и следа. Удавили се в морето и затова водите му почернели. А Странджа се превърнала в планина – вече никой нямало да може да я принуди да отиде другаде и тя щяла завинаги да пази земите си.
Легенда за Витоша и Люлин
"...тая гиздава Витоша, има ли нещо по-красиво от нея в света! Никога не съм усещал по-радостни тръпки от оня ден, в който накарах едно хилядно множество да се покатери по нейните склонове, за да се възкачи на Черни връх и да се наслади от очарователната гледка,която се отваря за човека от него. Хубава е тая наша Българийка, но ние още не сме привикнали да се радваме на нейните красоти!" - Алеко Константинов
Витоша била красива и блага девойка с глас като на славей. Тя обича да пее и песента й се чувала далече, далече... Един ден Люлин, работлив момък, чул медения й глас и се влюбил в нея. Извикал й отдалече и ехото донесло думите му при Витоша. Нещо в сърцето й потрепнало – била срещнала любовта. Всяка сутрин Витоша пеела красива песен. Пеела за Люлин. Всяка сутрин той бързал да чуе гласа й и да й изпрати любовта си по вятъра. Макар още да не се били виждали, двамата мечтаели да се оженят. Скоро Витоша щяла да бъде вече голяма и с трепет чакала да поиска разрешение от родителите си. Когато часът настъпил, Витоша помолила да свърже живота си с избраника на сърцето си. Майка и баща й се разгневили. Не знаели нищо за онзи младеж! И тя самата дори не го била виждала! За да избият тези мисли от главата й, родителите й решили да я сгодят за най-знатния мъж в селото. Казали й, че това е волята ми. Витоша не отвърнала, но на следващата сутрин я стаята й нямало никого... Дълго време нищо не се чуло за Витоша. Един ден обаче песента й отново се разнесла над поляните. А заедно с нея и гласът на нейния любим. Майката на девойката чула песента им и в гнева си ги проклела – да бъдат разделени завинаги и да се вкаменят. И ето, днес Витоша и Пирин стоят далече един от друг и в същото време толкова близо – копнеещи да се докоснат отново, но неспособни да го направят...
НАЗАД