Обичах те.
И любовта ми беше безумна. И силна.
Но въпреки това не беше достатъчна и за двама ни.
Не беше достатъчна, за да компенсира студенината ти.
Вярвах, че никога няма да се уморя да ти я давам.
Вярвах.
И ти давах любовта си. Търпението си. Нежността си.
Докато сушата в теб не пресуши сърцето ми.
Исках да участваш в любовта ни.
Исках да се научиш да даваш.
Искаш да се научиш да обичаш.
И не разбирах, че ти вече даваше. И обичаше.
Себе си.
Толкова много, че в сърцето ти нямаше място за нас.
За мен.
Осъзнах, че не бях нищо за теб.
Не. Това не е вярно.
Бях ти удобна.
Приемах пасивността ти и се надявах.
Вярвах.
Чаках.
Някой ден да ме оцениш. Да ме поискаш. Да ме съхраниш.
Но този ден не дойде.
Ти не дойде.
Не и истински. Не и със сърцето си. Не и с душата си.
Остана затворен в себе си. Остави и мен, затворена в самотата ми.
Докато не разбрах, докато не приех, докато не осъзнах, че нямаше да ме спасиш.
Трябваше сама да спася себе си.
И ето, най-накрая намерих сили да ти кажа "Сбогом".
За да посрещна живота си.
Вдъхновено от мрежата... и живота
НАЗАД