Преди шест години се появи първото ми дете – синът ми, който си отиде точно на датата, на която трябваше да се роди. Ако искате да знаете подробности – ще ви кажа само, че той беше перфектен. Идеално оформено тяло, нормални килограми, тъмни къдрици.... но очичките му бяха затворени.
Преди този ден живеех най-безгрижния живот. Изживявах мечтите на почти всяка жена – прекрасен съпруг, с който бяхме направили красив дом в Лондон, голяма приказна сватба и живот, вълнуващ и изпълнен с очаквания.
Тогава... в един студен ден на ноември през 2010 година нашето малко момче почина. Никой лекар не успя да установи причината. Тялото ми и аз – се бяхме провалили. Всичко се провали, след тази шокираща смърт: приятелства, семейни връзки, всичко...
Не осъзнавахме какво ни чака в онези първи дни. Шокът все още беше прекалено голям и правехме това, което се искаше от нас. Родих момчето си естествено и много болезнено. И когато се появи, се почувствахме като нормални родители... Но само за момент. Отнесоха го, а беше толкова красив. Той остана сам. Ние още повече...
Кой можеше да знае, че толкова любов може да бъде заменена от неизмерима болка, точно в този момент? След раждането му животът се превърна в страшен и мрачен. Понякога още го усещам. Има ли начин да преживееш такава болка и да се върнеш към нормалното си съществуване отново?
Не можеш.
Приятелите ни бяха около нас. Поне истинските. Картички. Толкова много картички засипваха пощенската ни кутия, седмици след като бяхме напуснали болницата. Огормни количества доброта и любов пристигаха всеки ден, а аз се почувствах обесебена от тях.
Предвидимо, времето минаваше и някои приятелки спряха да се обаждат. По-лошо. Всички решиха да забременяват. Не можех да ги виня, разбира се. Но ги мразех. Мразех и себе си, че изпитвам подобно нещо към тях. Защо аз живеех в ада, а те бяха щастливи и съществуваха нормално? Има и такива, които останаха близо до нас. И те бяха нашите герои!
Но аз исках завинаги да бъде 2010 година, защото с всяка изминала детето ми се отдалечаваше от мен.
Сигурно се питате как се чувствам сега? Живея в бъдещето, за което мечтаех всяка нощ: две прекрасни и здрави момиченца тичат в краката ми, имам собствен процъфтяващ бизнес, прекрасен дом и брак, който премина през толкова тъга. Но всичко това имам... без сина си. Ако трябва да съм честна: чувствам се нормално, щастлива съм, но тази рана не заздравя. Превърнах се в труден характер и не съм толкова толерантна. Но децата ми са радост. Понякога се питам дали щях да ги имам, ако синът ми беше жив. Нямам отговор...
Това, което мога да направя, е да бъда сигурна, че споменът за него ще бъде силен и светъл. Двете ми дъщери са по-силни от мен в това отношение. Те поддържат името му живо. Написахме картичка за рождения му ден и те бяха тези, които я адресираха до него. За тях, той живее със звездите. Дори не знам, как малките им умове виждат нещата по този начин. Сигурно се справят по-добре от нас. Те са любов и я разбират по-ясно от възрастните.
След като синът ни си отиде, съпругът ми ми каза едно единствено нещо: „Той ни направи специални“. Вярвам, че е така – усещам го и щом погледна сестрите му.
НАЗАД