Нарисувай ми чудовище. А сега ми отговори защо това е чудовище?
Гледам през прозореца на автобуса и сивотата лепне по мен. Лепне и ме кара да се чувствам мръсна. Слизам на спирката и се блъскам в онези, които се качват в автобуса. Прибирам се, отключвам вратата, свалям якето. Преобличам се, вечерям, пия вино, седя на компютъра. Всеки ден. Всяка вечер. След съня идва утрото. Утро без слънце. Утро без усмивка. Не чувствам, не се усмихвам. Кой ден сме? Замислям се, че последния път, когато погледнах календара, беше деня след Нова година.
Не, че нямам мечти – имам. Живеея ги шизофренично. В съня си ги живея, препускайки насън през тях. Усещам как ги изпускам между пръстите си. Как изтичат и плискат по пода. Изветряват и се обезцветяват. Мечтите ми.
Тези думи не са за теб. Те са за човека, който с космическа совалка се настани в душата ми. Те са за времето, което искам да върна назад. Тогава, когато се нанесе в мен и аз ти казах, че няма нужда да ми плащаш наем. Паркирай совалката отпред и не се притеснявай за наема. Защото да те имам ми бе напълно достатъчно.
Но тези думи не са за теб. Те са за човека, който все още се крие зад онези пресушени очи. Зад теперещите пръсти. Зад изтръпналите ръце. Не съм сигурна кое беше по-добре: да почувствам всичко наведнъж или да не почувствам повече нищо, никога. Всъщност споменът за теб е като бликаща вода, която дави дробовете ми. И защото не си казахме толкова много. Оставихме думите да лежат между голите ни тела. Чудя се колко ли разговора сме провели, преструвайки се, че спим.
Така времето започна да тече. Бях заета да се превърна в нещо, които не се нуждае от нищо и от никого. В стена от тухли. И междувременно, докато строях себе си, забравих най-важното. Че хората, които се блъскат в стена от тухли, биват ранени. Тези думи не са за теб. За мен са.
Нарисувай ми чудовище, моля те. Изглеждам добре, благодаря.
НАЗАД