Аз и повечето ми приятели имахме благоразумието да израстнем в традиционни за времето си семейства. От тези, в които любовта отдавна е отстъпила топлото местенце на дивана на навика и се е изнесла на пръсти през терасата. Ако изобщо някога я е имало, разбира се. Любовта, не терасата.
Разговорите, когато ги имаше, бяха простични и гравитираха около добре познатата, напълно неутрална и в тази връзка успокояващо безопасна зона на битовизма. Теми като сметката за тока, прането на съседката и миризмата на пържено, която се носеше през три етажа, бяха твърде завладяващи и така никога не оставаше място на семейната трапеза да се настанят вълнуващите въпроси за щастието и мечтите. Тези въпроси бяха така дълбоко закопани, че кутиите, в които биха могли да бъдат намерени, се гушеха в пашкули от паяжини, охранявани от кръвожадните паяци на несигурността и паническия ужас от излизане от зоната на банално, ежедневно удобство.
И ние, плодовете на тези студени лета от живота на нашите роднини, приемахме за нещо напълно нормално тези и други неща. Не ни изненадваше липсата на всякаква привързаност или елементарна интимност между родителите ни. Не намирахме за странно това, че те спяха в отделни легла, отделни стаи или направо отделни къщи. Нямаше нищо необичайно в разделения семеен бюджет и скандалите за пари между хора, които трудно деляха едно помощение заедно. Особено ако в това помещение си позволеше да се прокрадне копнеж за един по-различен живот. Проблемите не се обсъждаха. Всеки криеше всичко в себе си. Всъщност проблемите не се и решаваха. Някой безумно вярваше, че са като уискито - колкото по-отлежали, толкова по-класови. Най-важното бе хората да не знаят какво става отвъд прага на "семейното огнище". Нямаше значение, че огнището отдавна е изстинало. Нито, че там няма семейство, а само куп недоволни и нещастни, най-вече от себе си, хора.
Растейки, ние бяхме грижливо обучавани, че мъжете са тъпанари, на които не им пука за никого, а жените са ревливи мърли, които могат само да раждат деца (ама и това не го правят както трябва де) и да бъдат вечно недоволни. Още преди да напуснем семейното гнездо знаехме, че най-важното умение, което един мъж трябва да притежава, е това грижливо да крие парите си от жената, която няма мярка. Жената от своя страна трябва до съвършенство да владее умението за манипулация, защото мъжът е едно такова глупаво животно и трябва само да го държиш здраво на каишка, че той от дума не разбира.
Знаехме също, че когато дойде ред ние да създадем семейство, то мястото на жената ще бъде в кухнята, по омазан с пържено пеньоар в уютната компания на едно-две ревящи до изнемога деца, които не могат да избършат носовете си поне до 35 си годишнина (45 за момченцата). Жената пере, чисти, готви, ражда и мрънка, за да знае мъжът ѝ, че тя все още е жива. Мъжът от своя страна... ами върши си мъжките работи, а най-мъжката от тях е достойното тряскане на вратата и безучастното обръщане на гръб всеки път, когато възникне проблем. Защото той, мъжът, проблеми няма. Само мрънкането на жената му е проблем, а тя на свой ред винаги си мрънка, така че...
Мога да описвам тази картинка до безкрай. До ден днешен не мога да си обясня детския ентусиазъм, с който всяка Коледа нетърпеливо се нареждахме около празничната маса и наивно очаквахме, че заедно със сармичките, там, по изключение, ще се сервира и някоя порция семейно щастие и топлота. Вместо това си хапвахме вкусни гозби, които нагарчаха от обилния сос от неудовлетвореност, апатия и нежелание на едни хора, които животът незнайно как и защо е събрал и обрекъл да бъдат заедно... в нещастието си.
Най-вече обаче не мога да си обясня едно друго нещо. А именно - как изобщо стигнах дотук?! Години наред гледах и гледам как моделите се преповтарят. Как нещастните баби и дядовци отглеждат също толкова нещастни майки и бащи, който на свой ред... И един ден веригата се скъса. Някои казват, че е въпрос на поколение. Психологията си има свои обяснения, които за съжаление, колкото и да са научни все още важат само за малка част от нас.
Докато много хора продължават да живеят с нещастното убеждение, че това, което описах по-горе е нормално или поне неизбежно, други винаги сме усещали, че това не е всичко, което можем да направим с живота си.
Дълбоко в себе си винаги съм вярвала в любовта. Онази, баналната. От филмите, от лигавите песни. От първи, втори или 6980988 поглед, винаги съм знаела, че тя съществува така, както ние съществуваме. Знаех обаче и че тази любов не е само въпрос на вяра, а и на избор. Може би затова още преди много години бях взела категоричното решение, че каквото и да ми поднесе животът, няма да се примиря и задоволя с нищо по-малко от пълната, всепоглъщаща и всеотдайна любов. Онази, която е до теб в най-трудните моменти. Която вярва в теб дори когато ти не вярваш в себе си. Която те стиска за ръка и те дърпа от пропастта, рискувайки себе си. Любовта, която умее да прощава, да учи, да се променя. Любовта, която ще създаде дете и ще го научи да обича себе си. Ще му покаже, че мъжът и жената са силни поотделно, всеки в своето си нещо. Но най-силни са заедно, когато споделят топлината и вярата си един в друг.
Щастлива съм, че тази любов ще научи дъщеря ми, че мъжете могат да бъдат безкрайно силни и могъщи същества. Могат да носят хиляди пазарски чанти в една ръка. Могат да повдигнат и да преместят закъсалата на улицата кола. Могат да построят с голи ръце най-прекрасната гигантска библиотека, за която тяхната любима винаги е мечтала. Могат да построят и коледна камина от кашони. Но най-силни са мъжете в своята нежност, грижа и подкрепа към жената, която споделя живота им. Най-силни са мъжете, които остават, когато стане трудно. Които са готови да обърнат гръб на целия свят... в името на любовта. Които дават дума и остават зад нея с цялото си същество. Най-силни са мъжете, способни да вдигнат падналата си любима и да я накарат да повярва, че тя не просто може да стои сама на краката си, а че може направо да лети. Най-силни са мъжете, които вдъхват на своята половинка увереност, воля и жажда за живот, за развитие, за мечти. Надявам се някой ден, когато дъщеря ми порасне, тя да търси именно такъв мъж. Не онзи, които ще ѝ даде просто пари. А онзи, който ще ѝ даде криле да бъде себе си. Защото сигурността, за която всички копнеем, не е в стабилните основи на скъпата къща. Тя е в свободата да превърнеш целия свят в свой дом.
Щастлива съм, че именно тази любов ще научи дъщеря ми и какво е семейство. Че семейството не просто кръв, нито договор. Не е задължение, чиято тежест да прехвърлиш върху децата, които сам си избрал да създадеш. Семейството е споделеност във всичките ѝ форми - на щастие, на успехи, на мечти, на вдъхновение, но и на болки, страхове и трудности. Семейството е вълшебно убежище, в което можеш да се скриеш от целия свят, когато имаш нужда от това, и да бъдеш себе си. Точно такъв, за какъвто винаги си мечтал. Семейството е стъпало, което те издига над колебанията и страховете ти и те вдъхновява да се развиваш непрекъснато. Семейството е едно цяло, което не се дели - нито пред постелята, нито пред хляба, нито пред заплатата, нито пред хората. Семейството е любов. А любовта дава живот. А животът е такъв, какъвто си го направиш.
Няма перфектни семейства. Няма идеални родители. Защото няма съвършени хора. Благодарна съм на хората, които са ме отгледали и възпитали. Вярвам, че са направили най-доброто, на което са мислили, че са способни. Понякога за съжаление, понякога за щастие, ние почти винаги сме способни на много повече, отколкото си мислим. Знам, че и аз няма да бъда перфектен родител и като всяка майка с тревога очаквам да видя интерпретацията на собствените си, неосъзнати и непреодолени грешки и слабости. Моля са да са възможно най-малки и незначителни, но кой знае...
Казват, че децата забравят много неща и затова е трудно да оценят нашите грижи за тях. Но ако имам избор, бих се радвала дъщеря ми да запомни не толкова моментите, в които е боледувала и съм я държала на ръце по цели нощи. Не първите стъпки или първите самостоятелни хапки. Не. Това са неща, на които децата се учат просто защото такъв е естественият им ход на развитие. Надявам се да помни нашите коледни палачинки и танците с баща ѝ в кухнята. Надявам се да помни вълшебството на това цялото семейство да украсява заедно елхата. Надявам се да помни как сме рисували, танцували и играли заедно. Но също толкова много се надявам да помни моментите, в които мама е сваляла престилката, прибирала е прахосмукачката, обличала е хубава рокля и е слагала червило, а после... после е поемала по пътя към себе си, намирайки време, правейки нещата, които обича. Развивайки себе си. Опитвайки нови неща. Надявам се да помни, че заедно с нея, мама е обичала и себе си. Защото най-важният урок, който можем да дадем на децата си с нашия пример е, че щастие има за всички и любов има за всички. Да обичаш себе си, да преоткриваш себе си по никакъв наичн не ознаава, че обичаш другите, важни за теб хора, по-малко. Напротив. Това само означава, че събираш още повече енергия и любов, която да споделиш с тях.
Обичайте себе си. Имате право на това! Изборите на хората преди вас и на тези около Вас не са Вашите избори. Всеки има свой път и заслужава да бъде ценен и уважаван за това. Не се примирявайте с нищо по-малко. Най-важният подарък, който ще получите, сте си самите вие. Опаковайте се добре. В любов и самоуважение!
С обич,
НАЗАД