Срещнах най-щастливия човек на света в пустинята. Честно!
Излетях през вратите на терминала с триста. Горещината на въздуха ме удари директно в корема и започнах да се давя. В терминала бе 25 градуса, извън терминала 42. Летището в Дубай е най-горещото на този свят наистина. Докато пушех с наслада след четири часовия никотинов глад се огледах. Не бях на на дубайското летище. Бях на първи терминал в България. От всякъде се лееше родна реч омайна сладка: “Бах маааму! Ебаси жегата“, крещеше българин с потник на националите, докато се чешеше по корема. Лелка на средна възраст обясняваше на младо семейство: “Никакви екскурзии няма да си позволявате тук. Обадете ми се и аз ще ви покажа Дубай – фонтани, монтани, магазини. Това се гледа тук“.
Обърнах куфара и се трупясах върху него. Зад мен двойка последва примера ми и седнаха на сянка. Аз зарових нервно в телефона си, за да пиша на човека, който трябваше да организира транспорта ми до съседното емирство. Двойката започна да рови в багажа си. Успях да включа телефона и с яд установих, че съм забравила да си активирам роуминга си. Двойката зад мен с наслада спретна набързо софра на единия куфар и се зае с разопаковането на home made сандвичи с луканка. Усещах миризмата на кимион от 200 метра разстояние. Така е. В самолетите на нискобюджетните компании не сервират храна. Луканката, от друга страна, си е луканка.
След още две цигари, малко безплатен нет и горещина като в пещ, станах от куфара и влязох отново в летището. Огледах се внимателно и го видях. Прилично облечен, висок около 160 см. индиец, който държеше обърнат наопаки бял лист с името ми изписано на кирилица.
- Драгер, маам! – излая той след като ме видя.
Драгер нарами куфара ми с типичната индийска сръчност и с усмивка ме поведе към пикапа, с който трябваше да ме откара до Фуджейра. Слънцето залязваше и летището все повече заприличваше на космическа станция. След няколко телефонни разговора, в които индиецът роболепно обясняваше, че ме е прибрал и ме е намерил, потеглихме. След десет минути вече пушех поредната цигара, а в колата беше настанала тежка тишина. Горещината бе изгонена от климатизацията на пикапа и на нейно място се бе настанила тишината. Возеше на задната седалка, точно до куфара ми. Започнах с любопитство да оглеждам индиеца. Типичен представител на държавата си. Тъмна кожа, катранено черна коса, влажни очи и колосана бяла риза. Започнах неумел разговор. Пътят до Фуджейра беше поне два часа , а тишината вече ми дотягаше.
Драгер ми разказа своята история. Просто - на развален английски. Смесваше английски думи с индийски думи. Гледаше съсредоточено в шест лентовата магистрала и говореше, сякаш пееше.
Дошъл в Обединените арабски емирства през 2002 година. Вуйчо му имал виза и го издърпал. Не знаел английски. Не знаел арабски. Не знаел дори родния си хинди. След учудения ми поглед, той обясни, че в родната му Индия се говорят 32 диалекта. Научил официалния си език тук. И английския научил тук. Не можел да пише, но всичко разбирал. Работил какво ли не. В складове, в хотели. Сега бил доволен от работата си като шофьор. Не знам дали Драгер можеше да пише на английски, но той наистина разбираше доста неща. След 40 минути път, той простичко попита дали съм гладна. Аз простичко отговорих, че съм, но нямам в себе си дирхами. На бензиностанцията той взе за себе си чай, за мен сандвич и кола. Аз лично пожелах само сандвич, а Драгер с въпрос в гласа си попита дали пия кола. Казах му, че по принцип пия, но сега не желая. Похарчи около 40 дирхама. Това са двадесет лева. Знаех от познати, че в арабския свят индийците са най-ниската работна ръка. Получават около 400 лева заплата. Изядох сандвича и се сетих за двойката с луканката. Засмях се с глас. Дрегер се засмя с мен. Защо се смееше? Помислил, че в България няма кола. Взех се в ръце и заразказвах на индиеца за България. Той слушаше напрегнато и попиваше всяка отронена от устата ми дума. В Индия е същото, казваше той. Споделяше възторга от родината ми с пляскане с ръце. За мен България е раят. За него Индия е същото място. Какво правиш в тази пустиня, Драгер? Любов – каза той с типичната му усмивка. Любов?
Влюбил се в съседското момиче. Тя била бедна, той вече имал уреден брак с друга девойка. Влюбил се в съседското момиче и заявил на семейството си, че ще е тя. Драми, чудеса, скандали. Всеки от нас е гледал индийски сериали. Той се отказал от семейството си и категорично им забранил да искат пари от бъдещата му булка. Пари? Какви пари бе, Драгер?
“ Маам, при нас момичето трябва да даде пари и злато на момчето. Зестра – например около 800 грама злато и около 1000 долара. Съпругата ми беше бедна и забраних на нашите да искат пари от нея. Тя дойде при мен само с дрехите на гърба си“
Сълзите ми напираха в очите. Искаше ми се да прегърна този дребен индиец с огромна душа.
Как стоят нещата с разводите в Индия?
“Можеш да се разведеш, маам, ако ти изневеряваш на жена си, или ако тя не може да има деца. Ако искаш можеш“
Сетих се за разговора, защо е дошъл тук. Върнахме се отново на тази тема. Оказа се, че причината, поради която Драгер дошъл в ОАЕ е наистина любовта. Съпругата му не можела да има деца. За осем години те спестили достатъчно пари за инвитро процедура. В момента бяха родители на две годишно момиченца – Аша Мишел. На индийски Аша означава надежда. Показа ми на телефона си снимка на жена си и дъщеря си. Малко индийско дете облечено в най-цветните дрехи на света. Маслинена кожа, къса черна коса и най-красивите тъмни очи на света. До момиченцето бе застанала индийска жена, която буквално сияеше. Беше най-щастливата жена на този свят. Сълзите ми капеха върху дисплея на телефона му. Изтрих ги и се обърнах към индиеца:
- Приятелю, ти си най-щастливия човек, който съм срещала някога – промълвих тихичко аз.
- Йес, маам - отговори той. Не знам дали ме беше разбрал.
Стигнахме Фуджейра и той ме остави пред хотела. Разделихме се с прегръдка и си обещахме да се срещнем пак. Обеща ми да ме запознае с жена си и с малката Надежда.
Когато пътуваш определено не знаеш къде ще те отведе това пътуване. Не знаеш, кого ще срещнеш. Знаеш само едно. Че щастието вирее навсякъде. Дори и в пустинята.
НАЗАД