Не говориш с мен, но продължаваш да си част от живота ми. Защо?!

Преди говорихме постоянно, но сега нещата се промениха. Не контактуваш с мен. Не ме питаш как съм. Бих решила, че си изчезнал от лицето на Земята, но виждам как ме наблюдаваш и следиш. Знам, че се интересуваш от случващото се с мен.

Не говориш с мен, но виждам как ме следиш в социалните мрежи, харесваш снимките ми и гледаш какво качвам.

Сякаш искаш да не те забравям, появяваш се изведнъж, но аз нямам силите да се върна. Ако целта ти е да започнеш да ми липсваш, успяваш. Всеки път, когато видя името ти на екрана ми, искам да си поговорим, но не искам аз да направя първата крачка. Искам да направиш повече от едно кликване на снимката ми. Искам ти да направиш усилия за нашето приятелство, за нас. 

Искам повече от едно харесване на публикацията ми. Искам да си до мен наистина. Искам да ми правиш комплименти, да ме погледнеш, да изслушаш как е минал денят ми. Имам желанието да те видя, да те видя не в мрежата, а на живо. Искам да ми пишеш, да започнеш някакъв разговор, да се върнеш в живота ми.

Искам връзката ни да съществува не само на екраните на телефона и лаптопа. Не искам да разбирам какво се случва с живота ти от социалните мрежи. Искам да водиш отново разговори с мен, от онези нашите, интересните, да ме поканиш да излезем. Искам да си признаеш, че си мислиш за мен и нямаш търпение да ме видиш.

Може да звуча като дете, но мразя, когато не си общуваме директно. Имам усещането, че скоро ще се появиш в живота ми отново, но все още не се е случило. Наистина ли е така?