Не искам да си супергерой

Не искам да си супергерой...

Не искам да спасяваш света. А само да ме спасяваш от демоните в мен.

Питаш ме какви са тези демони? Почакай. Ще ти разкажа...
Това са демоните на миналите грешки, на пропилените надежди, на изоставените мечти. Това са гласовете на изгубените приятели. Това са спомените за нанесените от мен рани. Знаеш ли колко е трудно да живееш с тях? Да виждаш отраженията им в очите си, когато сутрин се погледнеш в огледалото. Да чуваш гласовете им, когато вечер търсиш спасение в съня. Да знаеш, че не можеш да избягаш. Че няма къде да избягаш. Просто защото не можеш да избягаш от себе си. Не можеш да подмениш себе си.

Искам да ме научиш да не се страхувам от миналото си. Искам да ми покажеш как да си прощавам. Искам да ми помогнеш да приема себе си. Въпреки себе си. Припомни ми, че без миналото нямаше да го има настоящето. А без настоящето няма да го има бъдещето. Припомни ми, че всяко грешно решение е урок. И че всеки урок е ценен. Че сенките зад нас само ни напомнят, че слънцето блести над главите ни. Че споменът за болката ни помага да оценим по-пълноценно днешното щастие. Че разкаянието е пътят към изцелението. Припомни ми, че понякога трябва да се изгубиш, за да намериш отново себе си...

Не искам да притежаваш свръхестествени сили. А само да имаш сили да ме вдигнеш, когато падна.

Уморих се да се препъвам. Уморих се раните по коленете ми да не могат да зараснат. Уморих се да ме боли. Тръгвах наляво, тръгвах надясно. Вървях напред. И се връщах. Падах. Ставах. Продължавах. Търсех пътя си. И себе си. Търсех любов. Търсех разбиране. Търсех теб. Вярвах, че светът ме очаква с отворени обятия. Но ме очакваха обятия от тръни. Издраха тялото ми. Прободоха душата ми... Вярвах, че морето е до колене. А ме отнесе мъртво вълнение... Вярвах, че след всеки дъжд изгрява слънце. Но виждах само сиво небе... Вместо щастие срещах разочарование. Вместо радост в живота ме следваше тъга. Вместо споделена любов – самота...

И ето ме днес, в ръцете ти, като птица с ранени крила... Прегърни ме. Стопли ме. Защити ме. Помогни на крилата ми да заздравеят. Помогни на белезите в мен да се заличат. Искам да върна пламъка в очите си и вярата в сърцето си. Искам да си върна себе си. Позволи ми да облегна глава на гърдите ти. Позволи ми да ти разкрия слабостта си. Позволи ми да разголя пред теб душата си. Бъди моето дългоочаквано слънце. Бъди росата, която ще измие сълзите от лицето ми. Бъди моят път към мен... Просто бъди!

Не искам да изпълняваш невъзможни неща. А само това, което си ми обещал.

Омръзна ми да чувам гръмки фрази. И да живея сред лъжи. Омръзна ми от лицемерие. И тщеславие. От егоизъм. И излъгано доверие. От думи, хвърлени на вятъра. От напразни обещания. Омръзна ми да градя картонени кули, които рухват при първия порив на вятъра. Нямам нужда от красиви приказки. Реалността може да е по-красива. Защото е истинска. Когато и двамата сме истински. Нямам нужда от бляскав живот. Блясъкът е в очите, които те гледат с любов. Нямам нужда от грандиозни планове, които никога няма да се осъществят. Имам нужда от простички неща като любов и загриженост. Тук и сега.

Искам да знам, че обещанията, които ми даваш, идват от сърцето ти. Че ги изричаш, защото стоиш зад тях, а не защото ти звучат красиво. Искам да знам, че за теб доверието изисква всеотдайност. И че ще го пазиш всеки ден. С всяка дума и всеки жест. Искам да знам, че цениш искреността. Защото аз не вярвам в благородни лъжи. Нито в полуистини. Вярвам в чистотата и прозрачността. Вярвам в откровеността. Не слагай маска на лицето си. Не влизай в чужди роли. Не се опитвай да бъдеш друг. Нека обърнем гръб на игричките и преструвките. На залъгванията и манипулациите. На фалша и илюзиите. Нека просто сме себе си.

Не искам да си съвършен. А само да ми покажеш съвършенството на любовта.

Не можем да живеем, без да грешим. Така изобщо няма да живеем. Не можем винаги да знаем всички отговори. Така няма да има какво да научим. Не можем да бъдем съвършени. Така няма да има към какво да се стремим. Затова не искам тези неща от теб. Не искам да си непогрешим. Искам просто да признаваш грешките си. Не искам да си всесилен. Искам просто да не се срамуваш от слабостта си. Не искам да си безстрашен. Искам просто да се бориш със страховете си.

Искам като мен да вярваш в магията на любовта. Любовта, която отваря очите ни за красотата на обикновените, на пръв поглед незабележимите неща. Любовта, която ни разкрива уникалността на всеки недостатък. Любовта, която ни кара да видим съвършенството в несъвършенствата. Защото тогава именно разбираш, че обичаш. Когато човекът до теб разкрие слабостта си и в това ти видиш най-голямата сила. Когато те помоли за прошка и ти усетиш, че отдавна вече си му простил. Когато ти признае от какво се страхува и разбереш, че споделя най-големия ти страх – да не бъде разрушена връзката ви. Тогава именно разбираш, че в живота ти е влязла любовта...

Грижи се заедно с мен за тази любов. Бди над нея. Прегръщай я нежно. Говори й... Позволи й да преобрази света ни,... като първо преобрази самите нас. Като ни накара да захвърлим познатите стари сценарии и да рискуваме. Като ни припомни, че не е страшно да се довериш. Страшно е, когато изгубиш доверието на другия. Защото най-болезнените за душата ти рани не са тези в сърцето ти, а тези, които си нанесъл в сърцето на другия. Пази сърцето ми. А аз ще пазя твоето.

И помни...

Не искам да си супергерой. Искам само да си моят герой...

НАЗАД