Като дете прекарвах много време с по-големите си братовчеди и си мечтаех да бях родена няколко години по-рано, за да мога да излизам повече с тях (имах опцията да избирам между това или да прекарвам време с по-малките си братовчеди, което определено не исках да се случва). Една от братовчедките ми беше най-готиния човек на света в моите очи – тя носеше тениски и дебела черна очна линия, не ходеше на училище, когато си пожелаеше, напусна дома на родителите си в секундата, в която навърши 18 и прочие. Слушаше алтернативна музика и ми подари един албум на Аланис Морисет, когато все още не бях достатъчно голяма да го оценя (слушах го до скъсване, което дразнеше безумно майка ми). Тя беше бунтарка, беше много по-готина от моето предпубертетско Аз и тя никога, никога не искаше да има деца.
Сега има две. Когато все още живеехме в един град, от време на време ги гледах, макар и мисълта, че нещо може да им се случи, докато се грижа за тях, ме ужасяваше – те са част от много краткия списък с деца, които съм се научила да толерирам. Не я обвинявам за това, че заряза готиния си образ, за да се омъжи за мъжа, когото обича и да стане майка. Просто ми се иска семейството ми да спре да ме пита кога ще променя мнението си за това да не искам деца, както тя го направи.
Майка ми е особено досадна по тази тема. Типичен разговор между нас двете на тази тема звучи така:
Мама: Ще бъда толкова щастлива, когато имам внуци един ден – не прекалено скоро, разбира се, трябва да бъдеш по-стабилна финансово първо...
Аз: Мамо, аз няма да имам деца.
Мама: Никога не казвай никога!
Аз: Не, наистина, няма да имам деца. Не искам деца. Никога не съм искала.
Мама: Братовчедка ти казваше абсолютно същото нещо! Ще промениш мнението си един ден...
Аз: *пищя вътрешно от безсилие*
Не, че имам нещо определено против децата. Те просто са малки човечета с по-малко социални филтри, което ги прави забавни в умерени дози. Но не се нуждая от свои собствени. Животът ми няма да стане пълноценен, ако имам деца. Ако можех, бих дарила способността си да имам деца на някого, който не може, със сигурност няма да я използвам и си представям каква болка изпитват жените за нещо, което искат толкова отчаяно. Но аз имам планове за бъдещето си и те включват това да си намеря работа, на която ще отивам всеки ден с нетърпение и обикаляне на света всеки път, когато имам възможност – а не да пера петно от повръщано върху гащеризонче на „Замръзналото кралство“ и да плащам на детегледачка всеки път, когато искам да изляза вечерта.
Може би това ме прави егоист – доста хора са ми го казвали. Чувала съм всякакви язвителни критики към жени, които не използват естествената си способност да се възпроизвеждат - трудно е да ги пропуснете покрай непрекъснатите дебати за и против абортите и разпореждането с телата и органите на жените. Но ето какъв е случаят при мен: не вярвам в идеята, че ако не се превърна в машина за бебета, ще попреча за оцеляването на човешката раса. Има достатъчно бебета на този свят, без да ми се налага да създавам още. И по-важното, има достатъчно бебета и деца на всякаква възраст по света, които чакат с години да бъдат осиновени или прескачат от един приемен дом на друг – ако наистина поискам дете след десетина години, няма да ми е трудно да открия някое, което се нуждае от дом и някой, който да го обича безусловно... няма да се случи, но със сигурност го предпочитам пред родилните болки.
Не вярвам, че е мой „дълг като жена“ да бъда майка, единственият дълг, който една жена трябва да има, е да живее живота си пълноценно. За някои това означава да стоят у дома с децата, заради които с любов са преживели тежките родилни болки, а познавам и някои жени, които са направили кариера от това да бъдат майки. Но аз ще бъда щастлива да бъда стара мома с котки за остатъка от живота си. За мен няма нищо друго на този свят, което да желая повече, от това да нямам деца... освен може би всички да спрат да ми казват, че ще променя мнението си, както се случи с братовчедка ми.
НАЗАД