Чакам те.
Не бързам.
Не мога да се примиря с обикновена любов.
Не я искам.
Няма да ми е достатъчна.
Тя не е за хора като нас.
Нека си я имат другите.
Днес заедно.
Утре не.
Днес се обичат.
Утре не.
Няма нужда.
Много имам за даване.
Но не навсякъде.
Няма да късам парченца от себе си за други.
Пазя ги за теб.
Трябва всичко да е лудост.
Да те задушава.
Да те е страх дали е истина.
Да знаеш, че не можеш без мен.
Тогава и най-откаченото нещо на света ще ти се струва логично.
Рационално.
Необходимо.
Остави си чантата.
И телефона.
Дори гребен не ти трябва.
Харесвам те рошава.
Ще отидем в някое малко село.
Където улиците са без имена.
И даже няма магазин.
Ти ще печеш хляб.
А аз ще ти бера цветя от улицата.
И ще взимам домати и сирене от бабите.
Постно.
Но само за тялото.
Майната му на останалото.
Няма да се обичаме като останалите.
Няма да ни боли.
Ще си копаем дупки в душите.
Кратери.
Каньони.
За тоя живот.
И следващите десет.
Или сто.
Защото по-малко от това.
Изобщо не е любов.
НАЗАД