Невена Борисова е млада авторка на стихове, която има вече зад гърба си 2 стихосбирки. Тя смята, че поезията и философията са прозорци на една и съща стая. Преди е отдавала това значение и на журналистиката, макар че все още вярва, че Последната може да създаде промяна. Родена е през 1987 г., а за първи път получава отличие за стихове на Национален младежки конкурс "Веселин Ханчев", когато е студентка първи курс.
Невена предпочита да чете в по-голяма степен, отколкото да пише, поради това и между двете й стихосбирки има осем години разлика. Когато е на 21 години, излиза първата й стихосбирката "Бавни портрети", спечелила Националния конкурс за дебютна литература "Южна пролет" и Националния конкурс "Млади гласове" в Каварна. През 2016 г. излиза втората й стихосбирка "Времетраене" (изд. Пергамент). Тази книга е израз на „надеждата й за зрялост“, на засилващ се интерес към времето и отражението му върху човека, както и вероятната възможност за въздействие върху времето. Стихосбирката не би могла да бъде наречена женска, но в определени стихове от нея се говори и за пътя през времето на жената като художествен образ. В книгата часовникът, музеят, портрет, катедралата са част от знаците, обозначаващи пътя на човека – капаните или процепите, препятствията или носителите на смисъл за Аз-а. Част от илюстрациите са събрани рисунки от тефтери през годините, корицата е дело на художничката Светла Георгиева, а две илюстрации - на Венцеслав Михайлов.
В последните години Невена Борисова развива изследователски интерес към българската поезия. В тези години от живота си посещава и около 9 държави, печелейки стипендии по различни програми в посока развитие, свързано със социални и журналистически теми. Успоредно работи в сферата на човешките ресурси, пише сценарий за игрален филм и „опитва да живее“. В средата на тази година, заедно с художничката Ейти Щих и галерия Art Alley, ще стартират изложба, успоредяваща картини и стихове.
_2.jpg)
Невена сподели с нас три от любимите си стиха от последната си стихосбирка "Времетраене":
Сърце в снега
Да се изгубиш в този сняг е лесно.
Няма пътеки, няма видими камъни,
само студ на тънки нишки обагря сърцето ти в бяло.
И тази сребърна звезда, която свенливо осветява пътя,
тя мълчи и сякаш те изслушва, за да се произнесе
за теб на друго място.
Под снега или над бялата му длан ще търсиш
силата да се спасиш?
Това не знаят нито снегът, нито дори звездата.
И що за въпроси в тази студена вечер, когато чаят
разбъбря устите за чаени разговори?
Единствено сърцето ти, което вече сто лета студува,
знае как да те спаси, но ти ще трябва
да го съхраниш от този гарван в бяло с зли очи,
и после да го пуснеш
да преплува преспите, за да се върне
закалено, с алени страни. И то ще знае.
Зазоряване
Как ще пишеш, ако не си искрена,
каза поетът и отпи от чашата си.
Дъното й проблясва, а вечерта плава към
нескончаемото си повтаряне, отронват се
безкрайните метафори за нея като златни люспи.
Бих му казала за детството,
за непрочетените книги, празните дни,
за някогашното бленуване по него, печално кратко впрочем,
за хлебарката в квартирата и за страха от моята посредственост.
За брат ми, който остарява.
Вечерно зазоряване поляга на челото ми, но
все още тъмно е.
Отпивам от моята чаша и замълчавам.
Кулите
Новите прииждащи са хиляди и
огорчена, аз съм редом с тях.
Така и не научих, че красотата е желана от всички.
Дори кулите на града са превзети,
тълпи заливат белите им стълби.
Кой помни, когато кулите се хранеха с безмълвие?
Когато предишните гледаха сенките по стените им.
Из векове, протекли под улични камъни,
из катедралите, където мислите отекват като токове,
опитах да намеря намека за вечност на Борхес,
после - поничка из италианските сладкарници.
Така, добре нахранена, опитах да си спомня
аргументите за безсмъртието на душата.
Навярно трябва да заливам мислите си с вар, но
не ме вълнуват битките на готите, ломбардите,
а призраците им, които са наистина невидими.
Нима на костите им само се подпира този град?
Така се разхождам, прогизвам от време.
Керамичен ангел, пълен с пръст, ме гледа учудено.
НАЗАД