Вярвам в Голямата любов.
Говоря и излизам на срещи, сякаш не е така.
Нямам големи очаквания за романтиката. Не я търся. Аз съм от онези редките момичета, които продължават да мислят, че щастието е моментно, и съм доволна да живея в свят, в който моногамията не е задължителна.
Но вярвам и в истинската любов, онази вечната.
Изпитвала съм я. Тя е толкова поглъщаща. Несравнима е.
Тя преобръща живота ти и гори бавно, тихо. На нея са посветени всички новели, всички стихотворения. Тази любов те учи на повече, отколкото е възможно, и дава повече, отколкото иска.
Тя е от типа: Любовта на живота ти.
За мен се случва по следния начин:
Ако си късметлийка да я срещнеш, ще си дълго с партньора, за който винаги си мечтала. Ти ще се учиш от него. Ще се отдадеш и ще му позволиш да ти повлияе, за да излезеш от зоната си на комфорт. Това е преживяване, което не може да се сравни с нищо.
Но това, което в приказките не се споменава,е, че понякога краят не е щастлив, поне не с този човек.
Не се женим и не прекарваме живота си заедно.
Невинаги любовта на живота ни остава завинаги, защото в истинския живот любовта не може да победи всичко. Тя не може да се справи с всяко едно различие, с болестите, с религията. Тя не може да ни спаси, когато ние сами се унищожаваме.
Понякога любовта не е достатъчна. Понякога искаш малка къща извън града, а той успешна кариера в града. Понякога ти искаш да пътуваш из света, а той се страхува да напусне задния си двор. Понякога твоите мечти са по-големи от неговите.
В такива случаи най-правилното нещо е да се откажете един от друг.
В други просто нямате избор.
Това, че той няма да присъства в живота ти завинаги, не заличава присъствието му.
Някои хора ти дават повече любов за година, отколкото други за 5. Някои могат да те научат на повече за ден, отколкото други за цял живот.
Така е писано. Хората идват в живота ни за определен период, но оставят следа, която никой не може да заличи.
А кои сме ние, че да ги наречем по друг начин, освен „любовта на живота ни“?
Кои сме ние, че да пренаписваме спомените ни, да ги променяме само защото пътищата ни са се разделили? Кои сме ние, че да решаваме колко бързо трябва да дойде следващият, с който да изпитаме по-силна, по-страстна и по-красива любов?
Трябва да сме благодарни, че сме срещнали този човек, че ни е обичал, че е разкрасил живота ни.
Появата и загубата на тези хора не бива да е твоята трагедия.
Това трябва да е благословия.
Замисли се... Някои хора не срещат любовта на живота си никога.
НАЗАД