"Някой ден ще ми се роди син и аз ще правя всичко на обратно. Ще му казвам: „Миличък! Не си длъжен да ставаш доктор или адвокат. Не е важно какъв ще станеш. Искаш да си патоанатом? Супер! Клоун в търговски център? Отличен избор!
И когато стане на 30, този плешив клоун с потекъл по лицето грим, ще дойде и ще ми каже: "Мамо! Аз съм на 30... И съм клоун в мола. Такъв ли искаше да стана? Такъв ли живот мечтаеше да имам? Какво си мислеше, когато ми говореше колко е важно висшето образование и как на всяка цена трябва да го имам? Какво си искала да ми кажеш и да ме научиш, мамо, когато ми позволяваше да ритам топка с момчетата, вместо да посещавам уроците си по математика?"
А аз ще му отвърна: "Миличък, аз просто следвах желанията ти и не исках да те притискам и да ти налагам мнението си. Математиката не ти се отдаваше, обичаше повече да риташ топката..." След това той ще ми заяви: "Аз нямаше как да знам до какво ще доведе това, все пак тогава бях само дете, не можех да взимам решения сам, а ти... ти ми съсипа живота“ - и в този момент ще размаже грима по лицето си с мръсния си ръкав. Тогава аз ще се изправя, ще го погледна в очите и внимателно ще му отговоря: „Така, на света има два типа хора - едните живеят, а другите винаги търсят кого да обвинят. И ако все още не си го разбрал, значи си идиот".
Той ще каже „Ох!“ и ще припадне на земята. За лечение с психолог ще са необходими може би пет години... Или пък не...
Някой ден, когато ми се роди син, ще направя всичко на обратно. От 3-годишна възраст ще му казвам: "Не бъди идиот, Владик, мисли за бъдещето си. Решавай задачи, ако не искаш цял живот да си оператор в кол център!"
На своя 30-ти рожден ден, този оплешивяващ и потен програмист, с дълбоки бръчки около очите, ще дойде при мен и с изморен глас ще ми каже: "Мамо... На 30 съм. Работя в Гугъл по 20 часа на ден, мамо. Но нямам семейство... Какво си мислила, когато ми говореше, че ако уча и имам хубава работа, ще бъда щастлив? Защо ме караше да решавам задачи по цял ден? Какво си целяла?"
А аз ще му отвърна: "Мили мой, аз исках да получиш единствено най-доброто образование... Да имаш възможности, много възможности... всички възможности!" А той ще ми каже: "И за какво, по дяволите, са ми те, когато съм нещастен, мамо? Когато минавам покрай клоуните в мола, знаеш ли колко много им завиждам? Можех да бъда на тяхно място, мамо, а ти разби живота ми! Те са щастливи, мамо!" и потърквайки междувеждието и оправяйки очилата си, ще чуе думите ми: "Така, на света има два типа хора: едните живеят, а другите през цялото време се оплакват. Ако все още не си го разбрал, значи си идиот!"
Той ще въздъхне и ще припадне. За психотерапия ще са необходими пет години, а може би и повече...
Има и друг вариант - някой ден, когато ми се роди син, ще направя всичко наобратно. От малък ще му повтарям: "Миличък, не съм тук, за да ти казвам какво да правиш. Бог ме е изпратил на тази земя, за да бъда твоя майка и да те обичам безусловно! Отиди при баща си и попитай него, аз ще замълча".
На 30-тия си рожден ден, този мъж, който вече ще бъде режисьор, ще дойде при мен и с мъка в очите ще ми каже: "Мамо, на 30 съм. Цели 30 години се опитвам да спечеля вниманието ти поне за миг. Посветих десет филма и пет спектакъла на теб, за да разбереш колко те обичам. Написах и книга за теб, мамо. Но на теб ти е все едно... Защо никога не посмя да ми кажеш мнението си поне веднъж? Защо всеки път ме пращаше при татко?
А аз тихо ще му кажа: "Миличък мой, не исках да взимам решенията вместо теб! Единственото, което правех е да те обичам, а за съветите си имаш баща." Той ще ми каже: "За какво изобщо са ми съветите му, като аз търсех твоето мнение, мамо? Цял живот ми е необходимо само това. Обожавам те, мамо! Готов съм да дам всичко и да направя всичко, за да мога поне веднъж да разбера какво мислиш за мен, майчице... Но твоето мълчание и безхаберие... то просто съсипа живота ми!"
Тогава аз ще се изправя, ще го погледна право в очите и ще му кажа: "Миличък, ето как стоят нещата - на света има два типа хора - едните живеят, а другите винаги очакват нещо да се случи. Ако досега не си го разбрал, значи си идиот."
Той ще изстене и ще припадне. За лечение ще са необходими години наред..."
Идеята на този текст е да бъде един вид добра профилактика на перфекционизмът у всяка майка. Замислете се - стремежът да сме идеалните майки, често ни побърква. Просто се отпуснете! Колкото и да се стараем да спечелим тази титла, децата ни винаги ще има какво да кажат на психолога си... Но и винаги ще ни обичат! Също толкова безусловно, колкото и ние тях!
Автор: Светлана Хмел
НАЗАД