Някой ден може би ще се срещнем отново

Понякога се чудя в кого си се превърнал, след като си тръгна от мен.

Може би един ден ще се срещнем отново и ще говорим на дълго и широко как се е развил живота от раздялата, колко сме се променили, след като се обърна и усмихна за последен път, преди да си тръгнеш завинаги. Обадих се на майка ми 53 минути, след като се опомних как се говори и тя плака заедно с мен, особено при изражението на лицето ми.

Ще ми бъде приятно да си поговорим колко много сме постигнали и колко сме щастливи.

Най-вероятно ще ми кажеш, че вече си постигнал, всичко което си искал да постигнеш, а аз ще знам това преди дори да си го изрекъл, защото ти винаги взимаш всичко, което поискаш. Сигурно ще ми споделиш за пътуванията, на които си бил, както и за всички страни, които си обиколил, колко работни места си сменил, с колко много хора си се запознал…а аз ще те слушам с удоволствие и ще съм щастлива за успехите ти. Но знаеш ли... ще ми е чудно дали съм ти липсвала поне малко през всичкото това време.

Може би ще ме попиташ как я карам и аз ще ти споделя за себе си.

Ще ти разкажа за пътуванията, на които съм била, както и за всички страни, които съм посетила , колко работи съм сменила, с колко много хора съм се запознала. Ще ти се похваля как започнах да пиша отново и как това промени коренно живота ми…а причината за това си бил единствено ти. Ще ти споделя колко неочакван развой са имали някои събития в живота ми и колко по-добре съм от преди. Ще искам да ти разкажа и за невероятното лято, което имах онази година – онази, в която се надявах да го прекарам заедно с теб, но не се получи.

Не бих говорила обаче за първите няколко седмици, след като си тръгна.

Няма да ти споделя за всичките пъти, в които бях седнала край океана и мечтаех да си до мен…или как никога повече не купих любимото ти мюсли за закуската ми. Не бих ти казала и за всичките купони, от които съм си тръгвала твърде рано, както и за всички онези песни, които не можех да слушам повече без теб. Няма да ти призная и как тялото ми настръхваше, което някой изречеше името ти в мое присъствие.

„Изглеждаш много добре, между другото.“ – „Благодаря, и ти!“

Предполагам, че ще направиш комплимент за писането ми…ще кажеш, че ти харесва, но няма да попиташ дали има нещо общо с теб, защото ти ще знаеш истината, а аз ще отрека – ще кажа, че е посветено на мен, защото така или иначе отговорът ми няма да има значение.

Най-вероятно ще си поръчаме кафе и ти ще кажеш „помниш ли когато…“, а аз ще се засмея и сърцето ми ще затупти по-бързо, докато не се разпадне на всичките хиляди парченца, които залепих след раздялата.

НЯМА да говорим за връзки!

Вместо това ще говорим за нас двамата – колко млади сме били навремето и колко бързо е минало времето оттогава. Ще се погледнем и ще се усмихнем един на друг, а аз отново ще въздъхна и ще си кажа „Ех, колко красиви очи имаш!“. Ще поискам да докосна ръката ти и най-вероятно ще кажа нещо безсмислено, а ти ще се престориш, че е било много забавно. Ще изпием кафето си, ти ще платиш сметката – аз ще настоявам да участвам, но ти твърдо ще откажеш – точно както едно време.

Ще ми предложиш да се поразходим, за да довършим сладкия ни разговор.

Ще прекараме още време заедно, може би дори ще ти покажа новия си апартамент. Ти ще поискаш да го видиш, да се качим заедно горе. Сигурно няма да се съглася веднага, но все пак ще те поканя – така и така сме се видели. Ще се качим по стълбите, ти ще си зад мен. Аз колебливо, но въодушевено ще те погледна в очите. Ще си спомня как всичко се е случило по между ни, колко хубаво е било, колко хубаво е и сега, когато се видяхме след толкова време…
Но ще се опомня лесно – ще си спомня как реши да ме оставиш, а когато си тръгна каза, че светът е малък и сигурно пътищата ни отново ще се пресекат някой ден. Тогава ще осъзная, че това всъщност е бил твоят начин да кажеш „Сбогом завинаги!“…

В този момент ще осъзная, че може би, в този наистина малък и едновременно достатъчно голям свят, че да ни раздели, най-вероятно никога повече няма да се видим.