Имате ли чувството понякога, че буксувате на едно място? Колкото и усилия да полагате, сякаш се намирате върху пътечка за тичане и извършвате безмислени движения, стоейки на едно място?
Ето това си мислех и аз преди известно време, защото каквито и усилия да полагах, аз просто сякаш плисках вода около себе си, стоейки на едно място вместо, плувайки да се придвижвам към по-добро. В един момент започнах да се отчайвам от ненужността от движението, което правя и липсата на всякакви резултати, бях на път да се откажа, когато майка ми ми разказа следната притча:
„Две мухи паднали в буркан с мляко. И двете започнали упорито да махат с крака, с крила, за да успеят да се отделят от течността, да излетят и да се спасят. Плували, махали, блъскали, но нищо не се случвало... Едната муха казала на другата: „Това е съдбата ни, да се примирим, няма смисъл, нищо не се случва от толкова дълго време, няма и как да се случи, нищо не може да ни спаси....”, отпуснала се и се удавила в млякото. Другата обаче, не се отказала, нямала представа какво ще се стане, но решила, че няма какво да губи и ще се бори докато й стигат силите. Продължила, време минавало... Вече почти на ръба на изтощението си, тя усетила твърдост под краката си... От толкова ритане и блъскане, тя избила млякото, превръщайки го в масло, върху което успяла да стъпи, излети и да се спаси”.
Оттогава всеки път, когато ми се стори, че буксувам, че блъскам на едно място, се сещам за мухата. Мисълта, че ще излетя, подобно на нея, ми дава криле!
Затова – никога не се предавай, възможностите винаги съществуват, без значение дали в този момент успяваш да ги видиш!
НАЗАД