Разхождам се бавно, безцелно с усмивка на уста. Есенните листа се трошат под краката ми. Дишам... С пълни гърди вдишвам въздуха. Сякаш си поемам дъх за първи път. Обожавам този въздух. Мразовит, почти леден, примесен с миризмата на вода и студ. Не ми е студено, свикнала съм да ме пронизва студ и да изтръпвам цялата. Сама си се разхождам и не ми трябва никой. Зениците ми поемат цялата сивота на реката и потъват в нея. Реката... толкова я обичам! Обичам я, когато е тиха и отразява светлините на ферибота. Обичам я, когато е шумна и се бунтува срещу всички и всеки.
Не издържам вече. Слизам предпазливо до каменния плаж, събувам кецовете и потапям крака в мътната вода. Боже, какъв студ! Мозъкът ми започва да крещи да се махам от ледената вода. Но, не... Аз и реката имаме да си кажем много неща. Веднъж тя се опита да отнеме живота ми, като ме удави в прегръдката си, а аз й го върнах, като я замервах цял следобед с камъни. И въпреки конфликтите между нас ние пак се обичаме. Мислех си, че тази река е еднаква навсякъде. Грешах. Видяхме се в Белград. Тя бе прегърнала р. Сава, аз бях прегърнала един чадър. Това там не беше моята река. Беше друга, студена и не разговорлива.
Видинският Дунав е уникален заради Видин. Като споменах Видин, казах ли Ви него колко много го обичам? Може би повече от реката. Обичам дупките по улиците му, разпилените кофи. Обичам хаоса и безпорядъка в него. Това е единствения град, в който обичам да се разхождам сама, защото самотата сякаш я няма. Хората казват, че изчезнала преди много години. Удавила се в Дунав от безсилие. Тя, самотата, нападнала града през 90-те, изгонила младите, разболяла старите и като видяла, че на хората не им пука, се хвърлила в реката от безсилие. Така че самота във Видин няма! Който не ми вярва да дойде да провери. Среща на караваната на Джони – 8 часа.
Още нещо обичам във Видин – комарите! Да, наистина! Колкото и сам да се чувстваш, винаги нещо ще ти жужи покрай ушите. Те, комарите, се преселили тук, когато разбрали за гибелта на самотата. Социални животинки. С тях дошли и звездите. Най-големите, най-ярките звезди на земята. Те всяка вечер се струпват на плажа на Баба Вида и си правят „парад на суетата” . Вечерницата го открива, като дави залеза в реката и се започва едно блещукане, едно светене, та чак зениците да те заболят.
Обичам Видин, защото той ми подари нещо много ценно. Подари ми най-прекрасното детство на света. Аз израснах заобиколена от красота и комари, прекарвах летата, препичайки се като гущер на брега на Дунав. Получих първата си целувка на най-романтичната пейка на този свят (не казвам коя). Благодаря ти, Видин! Не ми се сърди, че не съм при теб сега. Ти знаеш, че ще се върна... Обещах ти!
НАЗАД