„Наслаждавай се на малките неща, защото един ден може да погледнеш назад и да осъзнаеш, че те са били големите.”
Робърт Бралт
Преди десет години се преместих от метрополитния си роден град в средиземноморската селска идилия на бреговете на Коста Брава в северна Испания. Направих това в стремежа си да открия максималното възможно качество на живот.
Имах възможност да се преместя, в голяма степен благодарение на това, че можех да бъда дигитално свързан с останалия свят, където и да се намирам.
За мен дигиталните технологии в ранния си етап предоставяха цял нов набор от житейски избори.
Въпреки че беше преди ерата на смартфоните и Wi-Fi, имах възможност да се свързвам с всички чрез ADSL кабел, който като на магия се появяваше в студиото ми, позволявайки ми да работя от място, заобиколено от спокойни хълмове и живописна гора с изглед към морето, което се слива с хоризонта.
Перфектен баланс между личния живот и работата – постигнат. Или поне така си мислех.
След смартфона и потоп
Този етап от живота ми беше преди появата на един предмет, който е едва десетина сантиметра висок и наполовина широк, но успя да трансформира всеки един аспект от бита на всеки от нас. Смартфонът.
Навлизането на смартфона промени живота ми, но не по начина, който вероятно си мислите. Всъщност ме отне от живота ми, защото напълно го превзе.
Неусетно вече нямаше нужда да бъда в студиото си пред компютъра, за да бъда онлайн, да получавам мейли или да изпращам проекти на клиентите, тъй като можех да правя всичко това от всяка точка. Бях свободен, независим от бюро или офис.
Имах достъп до информация, където и да се намирам. Това беше едно наистина мащабно събитие в живота ми. Все пак, въпреки че беше наистина невероятно да имам инструмент в джоба, даващ ми достъп до света, макар и бавно, но осъзнах, че той дава достъп и на света до мен.
След време, когато еуфорията ми от възможността винаги да бъда онлайн започна да отшумява, се настани обезсилващата зависимост от това да си на линия навсякъде и през цялото време.
Колкото по-дълго използвах предимствата на дигиталните технологии, толкова по-често започвах да се чувствам изключен от заобикалящия ме свят. Виртуалният ми живот не ми даваше истинска удовлетвореност. Предоставяше много шум, но ми пречеше да чуя характерната мелодия и ритъм на ежедневието.
Като се има предвид, че живеех на място, което е максимално освободено и лишено от ограничения и където хората ходят през уикенда, за да се отърсят за малко от дигиталното си ежедневие, осъзнах, че проблемът изобщо не е свързан единствено с градската среда и обкръжението на офиса.
Огледах се, замислих се върху приятелите и колегите си и осъзнах, че дори когато се събираме всички заедно за обяд на плажа или в някой приятен ресторант, прекарваме по-голямата част от времето с глави, забити в смартфона, напълно забравили за хората наоколо и красивата обстановка.
Този проблем започна да придобива все по-големи мащаби. Осъзнах, че това, което стартира като полезно допълнение към ежедневието ми, постепенно е стягало все по-силно примката около врата ми.
Дигиталната ми зависимост се превърна в навик, изпълнен с техники за отбягване и постоянно разсейване, за да бягам от това да бъда себе си. Открих, че без дори да го осъзнавам разчитам на дигиталните устройства до такава степен, че вместо да обогатяват живота ми, те го осакатяват.
Смартфонът е създаден с цел да бъде полезен в ежедневието инструмент, но аз го използвах за всичко, което не влиза в предназначението му:
- Отвличане на внимание
- Измъкване от неловки ситуации
- Създаване на усещане за заетост
- Създаване на усещане за значимост
- Борене на чувството за самота
- Избягване по всякакви начини на време сам със себе си
Помислих здраво върху начина си на живот и разбрах, че въпреки красивото място сред природата, където прекарвам дните си, всъщност водя задушаващо дигитално съществуване с хендсфрита и аутокорект, в което нищо не е разхвърляно, хаотично и емоционално.
Прозрението ме осени една съботна сутрин на местния пазар, където бях отишъл да купя малко зеленчуци за вечеря с приятели, която бях планирал същата вечер. Пристигнах на кипящия от живот пазар, където се събираше целия град веднъж седмично. Разходката между тълпите хора и шарените сергии с огрени от слънцето плодове и зеленчуци беше опияняващо наситено преживяване.
Въздухът беше изпълнен с аромати на босилек, домашен мед, зрели плодове и козе сирене. Аз обаче не забелязвах нищо, защото бях устремен в мисията да купя по най-бързия начин домати за рибата, която се канех да изпека за вечеря.
Наредих се на безкрайната опашка на една от сергиите за плодове и зеленчуци, от която обикновено пазарувах, като проверих мейла си докато чаках и чаках.
Опашката сякаш не помръдваше. Единственото нещо, което беше в движение, бяха цифрите на дигиталния ми часовник, които отчетоха, че чакам вече над двайсет минути. Все по-изнервен си мислех „колко дълго може да отнеме да купиш едни прости домати?”
Направих две крачки встрани, за да видя какво става. Когато погледнах най-отпред, видях възрастна дама с малко кученце, която си бъбреше сладко с продавачката на сергията. Двете обсъждаха яхнията, която е сготвила миналата седмица с тиквичките, които е купила от тук, годежът на съседката й, която е паднала по стълбите вчера, както и тортата, която е измайсторила за сватбата на племенницата си.
Те говореха, общуваха лице в лице, споделяха историите, които съставяха ежедневния им живот. Като погледнах и по протежението на опашката, установих, че всъщност всички хора на нея говореха помежду си, те бяха заинтересовани от това, което им говори човекът срещу тях, ангажирани и изпълнени с живот.
Това се оказа съдбовният момент за мен, когато осъзнах, че присъствам само физически, но в действителност ме няма. Пропусках случващото се тук и сега с всичките му малки радости.
За мен наистина да бъда някъде означава да си дам време да се изключа от дигиталните технологии и вместо това да отделя време да обърна внимание на сезоните, вятъра и слънцето, различните стадии на луната и да се радвам на безбройните прояви на характера на морето.
Красотата на несъвършенството
В крайна сметка се научих как наистина да бъда себе си при посещенията на пазара на местните земеделци. Там ми се показа как да оценявам красотата на несъвършенството. Великолепието на един безформен домат и истинското значение на това да не бързаш.
Трябваше да се науча на нов ритъм, такъв без наложен краен срок за всяко нещо. На това място да стоиш 20 минути на опашка, за да купиш плод, си беше съвсем в реда на нещата и представляваше богатство, от която хората изпитваха наслада, защото всеки говореше с всеки и искаше да сподели своята история.
Оказа се, че през цялото това време красотата на света си е стояла кротко около мен и е чакала да я забележа – там, в несъвършената форма на доматите на местния пазар. Това беше моментът, в който започнах наистина да присъствам и да улавям нещата, които наистина имат значение – всички онези малки преходни мигове, изпълнени с радост.
Ако имаш усещането, че пропускаш нещо в живота си, опитай се да приложиш практиките, които бяха така благотворни при мен. Не забравяй да прекарваш възможно най-много време навън всеки ден и да си почиваш от смартфона си, да правиш паузи и да дишаш, да поглеждаш нагоре и да се отдаваш на изкуството на бавния ход, като живееш тук и сега.
Отделяй по петнайсет минути всяка сутрин за медитация и това ще ти осигури ден на концентрирано спокойствие и ще спомогне да заздравиш връзката със самия себе си и естествената среда, която те заобикаля.
За да бъдеш по-ангажиран в живота си, старай се да вършиш всичко по-осъзнато, като се концентрираш върху случващото се в момента.
Тези малки промени в ежедневните ти навици са напълно постижими и смислени, те ще изменят фокуса ти от „по-бързо, по-голямо, по-добро” към внимание и радост от миговете, малките неща всеки ден, които както казва Робърт Бралт в крайна сметка осъзнаваме са всъщност големите.
НАЗАД