Най-тежки са тези битки, които водим сами със себе си. Най-дълбоки са раните, които сами си причиняваме. Най-силно е разочарованието към нашата същност.
Всички сме изпадали в момент на безсилие. Момент, в който се чувстваме празни.
Накъдето и да се обърнеш, каквото и да се опитваш да изкопчиш, никъде не откриваш нищо, за което да се хванеш. Чувстваш се безсилен. Пометен от рутината и сивотата на деня. Искаш да направиш нещо, за да промениш черното, но не знаеш какво. Сякаш си опитал всичко. Чувстваш се празен, изтощен. Слаб.
Усещаш буца в гърлото, тежест между гърдите. Искаш да поспреш. Да осмислиш, да преподреш. Искаш да си поемеш въздух. Искаш да затвориш очи и да изчезнеш. Да се окажеш на друго място и в друго време. Безгижен, лек. Но не се получава. Отваряш очи и си тук. На онова същото място, което ограбва твоята същност. Какво се очаква да предприемеш в такава ситуация? Как продължаваш? Когато няма кого да обвиниш за състоянието си, когато тази тежест пада върху твоите рамене. Когато отникъде не върви? Когато се чувстваш жалък, че въобще си си причинил да стигнеш до такъв момент? Самосъжалението към себе си е смъртоносно. Убива те ден след ден, бавно. Ако психопата не беше човек, а чувство, то той се описва с всичко това. Ти си един психопат.
Защо са ти така потънали гемиите, човече? Животът ли свърши, светът ли? Посрещни го това чувство, изживей го. Сипи му чай. Поговорете, помълчете. Гледайте облаците заедно. Доста често, когато ми е най-тежко, просто вдигам глава и ги оставям да ме гъделичкат. Да рисуват приказни картини в главата ми. Да ме учат да мечтая, да подреждам, да изхвърлям, да пускам, да посрещам.
Обичам ги тея облаци. И вълните обичам. Разливат се в мен. Оставям ги да отмият всичко. Да го погалят. Не знам какво се случва след това. Не помня. Може би има звук на морска сирена?
От моментите си на нещастие помня само уроците, нищо друго. Моментите на щастие помня изцяло, а надеждата, че ще има още от тях и ще продължават да ми се случват, ме вдига и връща желанието ми за живот. Дишам. Няма да ти се дам, животе! Ще те живея!
Заради морето,
Заради старата рибарска лодка,
Мириса на роса,
Сокът от бъз,
Полето,
Птиците,
Крайпътното ханче,
Небето и така нататък, и така нататък.
Последния път, в който ми беше докривяло, една калинка кацна върху ръката ми. Няма нищо случайно си казах. Ще живея и заради калинките, които винаги идват в точното време, за да ми покажат, че нещо хубаво се е запътило, а аз трябва да вдигна глава, за да го видя. Случайности не съществуват, колко пъти трябва да го повторя, че сама да се убедя в силата на тея думи и на следващите няколко, които украсяват всякакви сиви и страшни дни, борейки се с всички злодеи и чудовища. Като в приказка.
„Не ми е чудно.
Много ми е бабино.
И лятно.
И захарно, и аспиринено.
Доматено. Малинено.
Червено.
Огън. Пладне.
Една копа сено в градината.
Така ми е.“, Бояна Петкова
Така да ви е.
Автор: Силвия Крумова
НАЗАД