Живеем в свят, в който партньорите се сменят по-често от четки за зъби, бракът е отживелица, отворените връзки са нещо много актуално. Свободният секс е норма. Всеки е супер разкрепостен, без задръжки, против предразсъдъците и много отворен. Просто рай. Или поне на думи.
Паралелно с това всеки човек е личност и има лична територия. Всеки човек се различава от другите хора и утвърждава своята индивидуалност на базата на това, което попада в тази негова лична територия.
Големите защитници на отворените връзки размахват като байрак идеята, че хората не са вещи и не можеш да притежаваш някого, както притежаваш палтото си.
Разбира се, че това е вярно. Но за да си щастлив в отворена връзка, трябва да си постигнал някаква особено нехарактерна за нашия живот духовна зрялост, в която егото е тотално пренебрегнато за сметка на щастието. Ето защо, когато някой започне да ми обяснява колко добре се чувства от това, че с партньорът му са си дали сексуална свобода, нещо цялата работа започва да ме съмнява.
Дори да приемем, че това реално са хора, достигнали някакъв висш етап на развитие, в който ревност, егоцентризъм, комплекси и чувство за собственост не съществуват, то тогава какъв е смисълът в цялото упражнение?
Защо ако обичаш един човек, трябва да ходиш да правиш секс с друг човек? И как ако това се случва системно, продължаваш да обичаш първия, при условие, че имаш необходимостта да преживяваш емоционална близост извън връзката си с него?
А сексът е именно това. Навсякъде се говори за „просто секс“, физическо задоволяване на нагони, но ако някой може да каже какво е „просто секс“ и за какво служи, нека го обясни подробно на широката публика. Да ни стане ясно веднъж завинаги.
Лично аз съм разсъждавала много по темата и така и не съм успяла да стигна до смислен отговор на въпроса какво е „просто секс“. Чувала съм обаче, че е ако човек опре дотам, то по-добре да си посегне сам с пред компютъра и да не се занимава с глупости...
И все пак какво може да те накара да участваш в отворена връзка? Освен това, че си милиарди пъти по-нравствено извисен от останалите простосмъртни, разбира се? Все си мисля, че отговорът е един и се крие в хубавия израз „Не могла да стигне лисицата гроздето и казала, че е кисело“.
А именно, не успяваш да запазиш тайнството на любовта с твоя партньор. Получава се пролука. Нещата се объркват. И вместо да се опиташ да ги оправиш или да прекратиш, заявяваш, че едва ли не положението, в което си, ти допада.
Със сигурност е по-малко унизително да ти изневеряват, когато си „съгласен“ и си „над нещата“, когато такъв е „твоят избор“ и това е „общо решение“, отколкото, когато това е последното нещо, което желаеш, но то все пак ти се случва.
Каквото и да си говорим и колкото да се правим на извисени, това, което е изписано на лицето на жена, която споделя, че е широкоскроена спрямо похожденията на съпруга си, обикновено е зле прикрито отчаяние и разбираема, но потисната тъга. И страхът да покажеш как се чувстваш в такъв момент, е много по-голяма проява на деструктивно его, от това просто да ревнуваш някого.
Е, навярно има хора, които много се кефят на идеята човекът, когото обичат, да прави секс с друг човек. Браво на тях. Да са живи и здрави. Но обикновено тези хора просто си живеят и не държат да занимават останалата част от човечеството с личните си избори. Просто защото нямат какво да доказват нито на себе си, нито да околните.
А на останалите, по-консервативно настроени сред нас, ни остава просто да се обичаме, да се подкрепяме и да си принадлежим. Защото да притежаваш е едно, а да принадлежиш - съвсем друго. Разликата е ясна. И не е за подценяване.
НАЗАД