Господ разпилява тестето карти и нарежда пасинсa, наречен живот. В даден момент от живота ми, в моята колода от карти имаше попове, валета, тузове. Различни цветове, различни карти, пожълтели и изтъркани. Всичко си имах. Само дами си нямах. Разбърквах колодата и все не излизаха...
Излезнаха. В един ден, всичките 4 на брой. Срещнах ги, без да искам. Ако аз трябваше да избирам, не бих избрала тях. Може би бих избрала други четири дами в колода, наречена живот.
„Господ си знае работата“ – казват хората и май наистина са прави.
Пиката - нея срещнах първа.
Беше малка, дребна, смугла. Точно като на снимка. Косите й стигаха до кръста, а в очите й гореше тих огън, който сякаш никога нямаше да изгасне. Тя имаше поведение на истинска Лейди. Не беше студена, нито дистанцирана. Беше си тя. Излъчваше класа, беше от заможно семейство и беше отраснала в най-топлата точкa на България. Слънцето там така я беше нацелувало, че кожата й имаше цвят на маслини. Тя първа се внедри в живота ми. Заговорих я и... не спрях да говоря. Още при първото кафе в сърцето на Благоевград й прочетох живота си като от книга. Чаках я да побегне. Хората така реагират, когато им четеш лошо съчинена приказка с елементи на хорър. Но тя не си тръгна. Остана. Винаги в сърцето ми.
Карото – то се появи след малък подтик от Пиката.
Търсеше си работа. Аз си търсех колежка. Не, че не ми беше колежка и преди това, но винаги можеше да стане колежка на квадрат. Знаете ли, че карото се асоциира с богатство и изобилие? И аз не го знаех, докато не започнах да работя с нея, рамо до рамо. Тя преливаше от енергия, вършеше всичко с лекота, учеше се докато работеше, работеше докато учеше мен (на падежите, разбира се). И тя бе от слънчевия град, но слънцето я бе целунало по челото. И тя сияеше. И всяка среща с нея сякаш бе празник на смеха и радостта. С нея се чувствах по-богата, нищо че заплатата ми беше мижава, нищо че пиехме бутилка джин петима човека. Бяхме богати и имахме целия свят. И целият свят бе сцена...
Купата - нея... не, че не я исках.
Харесвах я, но тя беше далечна. Като детска любов, която срещаш на улицата. Заговаряш я припряно и... млъкваш от страх да не изтърсиш куп глупости. Тогава се намеси онзи горе и подреди така нещата, че Купата да няма избор и да тръгне с мен в страната на многото реки, многото манастири и многото бира. Съдба, казват хората. И там, някъде по улиците на тази надупчена от войни страна, аз открих едно сърце. Не, не се влюбих. Открих си Купата. Тя приличаше на сицилианка. Имаше кожа с цвят на кафе с мляко и душа, която побираше целия свят. Знаеше много неща. Знаеше кога да мълчи, знаеше кога да слуша. Знаеше за миналото ми, без да й казвам. Знаеше, със сърцето си знаеше да обича. Само не знаеше, че е част от тестето. Е, научи в последствие...
Спатията – тя беше онази, която ми се губеше от картинката.
Търсих я несъзнателно, а тя винаги изпадаше от ръцете ми. А, Спатията... тя беше пълна терца, мамка му. И като такава, знаеше спатиите на всички. Честно. Нямаше преподавател, който да й се опре. Нямаше изпит, който да не натъпка в лицето на учебен отдел. Просто нямаше. Тя беше тайният коз в нашето тесте. Спатията бе война. С всички, с всеки дръзнал да застане на пътя й. Енергията й беше неизчерпаема, а нейният таен енергиен източник беше... столът на първи корпус. При всичко това си представете нашата Спатия. Бе дребна, нервозно нетърпелива, с нацупени устни като на малко дете, с тениска на анимационен герой и с боксьорски кецове. Пълно бойно снаряжение и детинска радост, която съзнателно или не ти вади душата с памук. Да, и заради тази детинска радост се набутваш в магазин два на два, пълен с хора и пот, за да погледнеш чанта, която си гледал и вчера. Ама нали тя я иска. И как да й откажеш. Спатията ще се разсърди. А тя е достатъчно важна за всеки един от нас, че да не искаме да ни се сърди. Обичахме я. Нея и нейните луди прищевки, енергията й, глада й и най-вече чувството й за хумор, което ни караше да плачем.
Те бяха. Не им казах никога досега.
Заради тях останах. С тях говорех за всеки проблем, за всяка любов, за всеки изпит, за всяка вечер в самота, за всяка вечер с компания. Вече не говорим често. Не говорим за изпити, за самотата и любовта. За проблеми също не говорим - рядко се чуваме. Все нямаме време. Говорим си само за кучета, ама от това отърване няма. Обичаме кучетата, зайците, финките, голдъните, кавалерите, хъскитата и родвайлерите. Обичаме да говорим за това, за което имаме нужда. И говорим... и винаги ще го правим. От едно тесте сме.
Господ реди пасианса на живота ми. Усмихва се. И аз се усмихвам. Добри карти ми излязоха. Най-добрите, които можех да искам. Четири дами.
НАЗАД