Има такива жени, които сваляш с години, но никога не те отразяват. Една много сериозна поредица от сийнове, която току-таме се разнообразява с някой разговор в три изречения, който аха да ти даде надежда, че ще ти обърне внимание, но набързо свършва с поредния сийн. Поне така протичат нещата по принцип. Не и този път. Не знам дали някой бушон в главата й беше прищракал или някой не я беше ядосал, но този път не просто ми отговори, а даже се заговорихме. И накрая за моя изненада се съгласи да излезем. Ако знам нещо за жените, то е, че когато импулсивно си уговорят среща в 10 и 30 вечерта, то със сигурност са готови да направят някоя голяма глупост. И ще бъде чудесно аз да съм тази глупости.
Срещата ни беше в някакъв бар, за който тя настоя. Естествено пристигнах навреме, но от нея нямаше и следа. Започнах да потропвам нервно с крак и да се чудя дали изобщо ще дойде. Писах й че я чакам, но в никакъв случай няма да й давам зор или да подпитвам докъде е стигнала. Трябва да се държа на положение.
Към 35 минути по-късно от уговорения час тя се появява. Изглежда чудесно и съм наистина поласкан, че се е накурвила за мен, но при най-добрия развой на вечерта тази рокля повече няма да става за носене, а този грим ще бъде напълно размазан.
- Не съм закъсняла, нали? – Много добре знае, че е закъсняла с поне половин час. А аз много добре знам, че на нея не й пука, че е закъсняла. Пробва ме какво ще кажа. Явно надиграването започва моментално.
- Ти когато и да пристигнеш, си навреме. Просто защото си дошла. – Мразя да правя четки, но самият факт, че след всичкия този игнор и като от изневиделица се е съгласила да излезе с мен, значи, че иска някой първо нежно да й погали егото, преди да му позволи да погали нещо друго.
- И ти си прав. Но все пак извинявай, дълго ли ме чака? – Колко е мило да се преструва, че не е закъсняла нарочно.
- Само няколко години. Но предвид как изглеждаш тази вечер, чакането си струваше.
- Моля? Само тази вечер ли? – Естествено, че не само тази вечер, но никога няма да й го кажа. Егото й просто трябва да бъде погалено, а не чукано. Защото на чукачите на женското его обикновено им казват: „Харесвам те като приятел.“
- Хайде да влизаме, че съм жаден.
Настанихме се на едно малко и шано сепаре. През цялото време тя флиртуваше с мен. Няколко пъти ми наби по едно коляно, вероятно само и само за да сложи ръка на моето и да ми се извини. Всеки път, в който посягаше с език към сламката на коктейла си, поглеждаше към мен. Това ако не е намек, здраве му кажи. Уж си говорихме, но всъщност тя си водеше монолог, който имаше за цел да убеди нея сама, а също така и мен, колко страхотна е всъщност. Само кимах с глава, оглеждах я и от време на време и аз казвах по нещо. Като цяло ми беше много трудно да мисля за каквото и да е друго освен за това колко много искам да я чукам. А аз много го исках. Още повече защото тя не е от тези жени, с които искаш да спиш, за да се похвалиш пред някого или да си начешеш крастата. Тя е от онези, с които искаш да надминеш себе си. Да я изчукаш така, че на следващия ден да се подмокря всеки път, в който си докосне косата и си спомни как ти си я дърпал. Да я изчукаш сякаш е твоя собственост. Толкова страстно, че после да трябва да обяснява, че тези синки са от падане. Толкова мръсно и перверзно, че накрая да може да разказва с подробности на приятелките си едва след третата чаша с вино. Но най-вече така, че да иска отново и отново и отново.
Времето мина доста бързо и дори леко се понапихме. Обаче този бар не беше от денонощните. Към един-два сервитьорките започнаха да припкат недоволно около масите и да ни подканват да си тръгваме. Плащам сметката и излизаме навън.
- Ще ме изпратиш, нали? Живея наблизко. – Това не беше въпрос.
- Колко наблизко? Че утре трябва да ставам рано...
- Тъпак. Хайде тръгвай. – Понесохме се по улиците и се оказа, че наистина живееше близко. Сега разбирам защо назначи този бар за място на срещата. Щом пристигнахме пред блока й настъпи мълчание. Няколко минути просто се гледахме, почти без да премигваме. Една безмълвна размяна на „Хайде, целуни ме!“, „Не, ти ме целуни!“, „Не, не, ти мен ме целуни!“ Естествено, аз поддадох пръв и се наведох към нея, а тя се дръпна назад подхилквайки се. О, не, тия игрички няма да ги играя. Сграбчих я с една ръка за задника, а с другата за шията. Впихме устни един в един друг, а когато спряхме да си поемем въздух тя ме погледна откровено нагло и най-безцеремонно попита:
- Да ме чукаш ли искаш? – Ах, колко обичам брутално директни жени. Чак не ми се вярва какво точно се случва. Озовах се от единия полюс на другия. Иначе на този въпрос винаги трябва да се отговаря непоколебимо. Защото щом сме стигнали до тук и е събрала смелост да ме попита, е сигурна, че го иска. Но не е сигурна дали ще го направи. И дори една нотка на нерешителност от моя страна ще я накара да се разколебае.
- Да. – Нямах намерение да кажа нито думичка повече. Никакви пояснения. Само тази единствена дума придружена с уверен поглед. Тя въздъхна дълбоко и ме дръпна за колана. Чувал съм и преди тази въздишка. Тя винаги гласи едно: „Ох, какви ги върша?!“
Върви пред мен, а аз не мога да спра да зяпам как леко си върти задника при всяко изкачено стъпало на късото стълбище водещо до асансьора. Представях как съм я сграбчил за косата на задна, докато кокалчетата на ръцете й са побелели от стискането на раздърпания и намачкан чаршаф. Винаги съм изгарял от любопитство да разбера каква точно е в леглото. Дали с премрежен поглед, размазана спирала и стичащи се по брадичката лиги си проси да й се свърши на лицето, или бяга от това, сякаш ще я жигосват с горещо желязо? Дали я възбужда да й плюят в устата, докато духа, или намира идеята за отвратителна? Дали обича да прави „любов“ с някой, който през три тласъка я пита дали й е хубаво така и дали не я боли, или обожава да бъде подчинявана и чукана като курва? Всъщност не ми пука как и какво обича. Защото когато ключът на вратата в спалнята превърти, тя ще бъде точно такава, каквато аз искам да бъде. Номерът не е да знаеш как да си го поискаш. Номерът е да я накараш тя да си го поиска. Само дано не се окаже някоя тояга и всичкият този секс, който излъчва да е просто дим и пушек. Защото колкото и да е яка на външен вид, за разтърсващият секс са нужни двама, на които не им пука кое се смята за нормално и морално. Ако е мълчалива като статуия, или още по-зле - всичко, което излиза от устата й е от ранга на „оф“, „чакай“, „не така“, притокът на кръв няма да бъде предимно оная ми работа, за да я чукам, а към краката ми, за да си ходя.
Асансьорът ни свали на осми етаж, тя отключи, но миг преди да влезем ме спря.
- Само изчакай, моля те, трябва да пооправя малко. - Сякаш ми пука дали е разхвърляно или не... Толковам много искам да я чукам, че преди първия тек не бих се трогнал дори да стъпвам бос по стъкла. Вярно, след него ще ми направи впечатление, ако е мърлячка и по пода се таркалят остатъци от филии с лютеница и сирене, но преди това – абсурд. Чакам търпеливо пред вратата и си правя планове. Само да прекрача прага и й атакувам шията като вампир. Оттам нататък „не“ няма да присъства в речника й. След пет минути я чувам да почуква от нейната страна на вратата? Ъ, моля? Това пък защо?
- Ехо, там ли си още? – Да, представи си. Мина някаква си леля Цецка и ми предложи да отидоха у тях, но се разбрахме после да се кача да спя при нея.
- Виж, днес няма да стане. Сори... – Това трябва да е шега. От ония тъпите, които дори след обяснението им не можеш да проумееш кое е смешното. Но просто трябва да е шега.
- Хайде стига глупости, пусни ме да вляза. – Чух няколко ключалки да издават неблагоприятни звуци.
- Не, наистина, няма да стане днес. – Как не днес бе?! Толкова съм се нахъсал, че така ще бликна като фонтан, че не просто ще направя дупка в стената, а направо ще забременя съседката. Нищо че е в менопауза.
- Добре, стига сега, това са пълни глупости. Какво ти стана изведнъж? Какъв е шибаният проблем? Да не ти е дошъл цикълът случайно? И да е, не ми пука, ще се гушкаме само. – Да бе, никога в живота си не съм изричал по-неубедителна лъжа. Ще й отровя живота от мрънкане и умоляване, докато не се съгласи да й вгорча вкуса в устата.
- Не, не мога да го направя, наистина. - Добре бе, тая нормална ли е? Как може да си прави такива гаври? Аз съм човешко същество бе, мама му стара. Не заслужавам такова отношение.
- Добре, адекватно ли ти се струва след всичко това? Говориш ми сякаш от изневиделица съм цъфнал предвратата ти, а не сякаш ти си ме довела до тук.
- Просто не е днес моментът. – Всичко наред ли е? Да не си заварила някой сериен убиец у вас? В опасност ли си? Да звънна ли на полицията?
- Стига вече, ще събудиш съседите. Хайде ще се чуем утре, окей?
Изобщо не възнамерявам да удостоя това „Окей?“ с отговор. Ще се чуем ама друг път. Няма кой да ти вдигне утре. Качвам се в асансьора и натискам шибаното копче, но той не помръдва. А, да, вярно, той е от онези с шибаните чипове, че да не вземе някой неживущ в сградата да се повози на аванта. Сега за капак трябва да слизам осем етажа пеша. Прекрасно. Хвърлям още един поглед на вратата й. Знам, че гледа на шпионката. Тийнейджърът в мен иска да й покаже среден пръст и да й препикае вратата, ама кой ще спечели от това? Аз със сигурност няма. Майната й. Няма да й се моля. Достойнството ми не струва няколко тека... Кого заблуждавам? В момента бих й го продал й за половин чикия. Но няма никаква файда да я убеждавам. Понасям се по кривите стълби и толкова много ме хваща яд, че на няколко пъти се спирам между етажите, влизам в шибания й профил, стигам до remove as friend, но чувам глас, който ми говори: „Ти невменяем ли си, бе? А ако има следващ път? Какво би могъл да спечелиш, ако я изтриеш? Гарантирано нищо! Трай си и чакай. Щом до тук сте я докарали, ще се извини и ще иска да се реваншира.“
След последния завой на стълбището я виждам. Стои на вратата на асансьора. Държи бельото си в ръка.
- Ти наистина ли си помисли, че ще те оставя да си тръгнеш току-така?
„Кучка“, помислих си аз и се качих в асансьора.
Ето и видео от разказа, който колегата ни Димитър прочете на първата Пощенска кутия за мръсни приказки.
НАЗАД