Помниш ли влизането вкъщи точно след морето.
С пълните сакове с дрехи.
Пясъкът в обувките.
И изгорелите носове.
Има един тон работа за вършене.
Да се проветрява.
Да се хвърли всичко в пералната.
Да се оправи кочината, която уж щяхме да оправим, преди да тръгнем.
Но и двамата сме капнали от умора.
Леко ни е меланхолично.
И още не искаме да се върнем в реалността.
Ще дремнем малко на дивана.
Десет минути.
Не повече.
Даже няма да се събуваме.
Лягаме с дрехите, а краката ни ще стърчат от края.
После ще оправяме.
Каква ужасна идея се оказа това.
Събудихме се напълно изкривени.
Защото десетте минути бяха станали пет часа.
И вече беше три през нощта.
Сега, освен, че ни мързи много по-сериозно.
Сме и гладни като вълци.
Ама какво да ядем от отдавна неотваряния хладилник?
Триседмично кисело мляко?
Изгнила ябълка?
Или горчица от буркана?
Не, ще си поръчаме пица.
Няма значение, че е късно.
Хвала на денонощните пицарии.
Ще я донесат след половин час.
Пък за толкова време...
Не върви нито багаж да оправяш.
Нито филм да гледаш.
Нито да чистиш.
Май има само едно нещо за правене...
Доставчикът дойде тамън навреме, че да не ни хване на калъп.
Но едва ли бе разумно да поръчваме две пици.
А със сигурност бе безумно да ги изядем целите.
В крайна сметка ни е твърде тежко и лениво дори да си вземем душ.
А сме прекалено мръсни да си легнем в леглото.
Какво пък, диванът е едва ужасно неудобен.
Ще спим на него, а утре ще се стегнем.
И докато се унасям, прегърнал те силно, за да не падна от ръба, си мисля.
Понякога е нужно само толкова.
Вечеря в три през нощта.
Неудобен диван.
И ти.
НАЗАД