„Бебета на дъгата“ се наричат онези деца, които са заченати след спонтанен аборт или мъртвородено дете. Милото название почита както силната воля на родителите, които са се изправили срещу бурята, но са победили, така и радостта, която носят децата в нашия живот.
Аби Уинстед е майка на бебе на дъгата и решава да изрази любовта си в това емоционално и трогателно писмо:
„Би трябвало да те сложа в креватчето. Имам толкова много неща за вършене – пране за сгъване, мивка, пълна с чинии... Но ти си се сгушила под брадичката ми, на онова специално място, сякаш създадено за теб, и аз просто не мога да те пусна.
Сега си само на 13 месеца, но вече не искаш да се гушкаш толкова често. Ако очите ти са отворени, си вечно в движение, тътреща се неособено грациозно зад батко ти и кака ти. Когато е време за сън, не искаш да те люлея, не искаш да ти пея. Независимо колко ти се спи, не можеш да стоиш мирна в скута ми и веднага бързаш да се измъкнеш от прегръдката ми.
Въпреки че обичам откраднатите прегръдки, обичам и да те наблюдавам как бавно, но сигурно покоряваш света през всеки изминал ден. Нямаш търпение да напуснеш легълцето си сутрин, за да изследваш света.
Знаехме, че си дар за нашето семейство, миличка, дъга след силната буря. Деветте месеца, в който чаках да те срещна, бяха по-мъчителни, отколкото можех да си представя. Един ден се събудих цялата в кръв, имаше толкова много кръв, че бях сигурна, че ще те изгубя, но ти някак, по чудо, оцеля. След този ден и дъх не можех да си поема, не можех да бъда спокойна. Едва когато се появи, когато вече беше в прегръдката ми, безпокойството започна да ме напуска.
Без теб семейството ни нямаше да е завършено. Ти запълни липса, за която дори не подозирахме. Копнеехме за теб и се молехме за теб, но не знаехме колко силно всъщност сме те искали. Не само заради присъствието ти, но и заради духа ти, заради сърцето ти. Заради начина, по който изтръгваш усмивка дори от най-намусените непознати. Заради начина, по който риташ с крачета от радост. Заради начина, по който омагьосваш всеки се тези бистри сини очи и широка невинна усмивка.
Да имаш бебе на дъгата е жесток парадокс на съдбата. Да загубя детето преди теб беше най-мъчителното и тежко изпитание, през което семейството ни е преминавало. Бих дала всичко, за да мога да опозная детето, което изгубихме. Но ако той или тя бяха оцелели, щеше ли да си сега при нас? Щяхме ли да те познаваме? Да се докоснем до мъничките ти ръчички, да се радваме на беззъбата ти слънчева усмивка? Подобни игри на съдбата не могат да се осмислят.
Затова искам да постоя още малко така. Още малко искам да те държа в ръцете си, да усещам мириса на шампоан, носещ се от косата ти, примесен със сладкия аромат на фъстъчено масло, което обичаш толкова много, сякаш е божествена амброзия. Още не спиш, дългите ти мигли пърхат като пеперудки, едната ти ръка е хванала одеялото, другата ти ръчичка се затваря и отваря бавно-бавно, докато ми пожелаваш лека нощ - „чао, чао, чао“.
Лека нощ, прекрасна моя. Спи спокойно, а утре отново ще покоряваме света.“
НАЗАД