Посвещава се на всички майки, които са преживели спонтанен аборт...
Носих те в себе си достатъчно дълго, за да знам, че си мой и макар да ме напусна преди да бъда готова, ти завинаги ще останеш моето първо дете. Истината е, че се съмнявам, че някога ще бъда готова за това. Съмнявам се, че човек може да се подготви за нещо подобно.
Когато за първи път научих, че си вътре в мен, изпитах несравнима радост – чувството на чисто щастие, усещането, че нещо толкова чисто расте в мен. Като всяка майка започнах да си представях какъв ще бъдеш – личността ти, характера ти, външният ти вид, способностите си. Представях си живота ни като семейство и как ще създам любяща обстановка, в която да растеш. Дори виждах какви ще бъдат първите ти дни в училище, както и важните мигове, в които ще бъда до теб – първата ти връзка, завършването на училище, дипломирането от университета, сватбата ти...
Но най-важното – започнах да си представям колко радост ще добавиш в живота ми. Представях си как ще те къпя в неизмерими количества любов. Представях си как никога няма да знаеш какво е да бъдеш изоставен или нежелан. Копнеех да стана най-добрата майка, която може да стане и да се раздавам за теб. Знаех и все още знам, че имам способност да бъда страхотна майка.
Винаги съм знаела, че искам да имам деца, но откакто ти беше в мен, мечтата ми се превърна в реалност – ти! Ти беше най-големият подарък, който можех да искам и да се будя всеки ден, знаейки, че те нося в себе си, беше невероятен дар. Никога не съм ценила така всеки миг, както нашите специални моменти. Почувствах връзката си с теб веднага – ти беше наполовина мен, наполовина баща си.
Но винаги съм била скептична. Имаше много фактори, които ме караха да вярвам, че си мой завинаги, но все пак се държах здраво за теб – не за идеята за теб, а за теб. Държах се здраво с всяка фибра от тялото си, докато в същото време подготвях съзнанието и тялото си да те пуснат и да се справят с болката от това, че няма да те има. Това беше най-трудното нещо за мен, но трябваше да го направя, трябваше да те пусна, просто не знаех кога ще се случи. Трябваше да го направя за твоята безопасност.
Когато ти започна да се предаваш, го изпитах на момента. Това беше болка, която никога няма да забравя, но беше болка, на която бях готова да устоя, защото беше знак, че все още си част от мен. Това ми напомни за цитат от филма „Вината в нашите звезди“: „Това е нещото при болката, тя изисква да бъде изпитана.“
В този момент знаех, че ти имаш както силата на татко си, така и моята упорита природа. Ти, мое дете, искаше твоето присъствие да бъде отразено в този момент.
Но докато времето бързо отминаваше, аз се примирих с факта, че не само ти се предаваш, но и аз трябва да се откажа от теб... поне физически. Защото от тогава си в спомените ти. Видях как напускаш тялото ми, но знаех, че моето тяло не те е отхвърлило – просто не можех да те задържа повече, а ти също не можеше.
Болката, която щеше да изтърпиш, ако един от нас двамата не се беше отказал, щеше да ме разбие. Но ти напусна тялото ми и не бях сигурна дали си го напуснал завинаги. И все пак взе някои части от мен. Части, които искам да задържиш. Части, които ще ти напомнят за мен, защото аз имам вечни парченца от теб, които нося в себе си всеки ден.
Чаках да ми кажат, че последните части от теб, ще бъдат почистени от мен – в този момент ти беше напуснал напълно, но аз все още не те бях оставила. Все още държа всяко парченце, всеки спомен, всяка болка, че ти си съществувал, защото това е най-близкото до това да те държа в ръцете си и да те правя толкова щастлив, колкото ти ме правеше. Все още те наричам моята благословия.
Благодарна съм за малкото време, което успях да прекарам с теб, но и за вечността, която ти ми даде. Ти винаги ще бъдеш част от мен и от това, в което ще се превърна. Ти продължаваш да помагаш за развитието ми всеки ден и ще ти бъда винаги благодарна за това!
НАЗАД