Здравей, малка моя.
Здравей, болка моя.
Здравей, прегрешение мое.
Здравей...
Как си? Щастлива ли си?
Чух, че си се омъжила. Надявам се, че си добре. Надявам се, че си щастлива. Надявам се, че той ти дава всичко, което заслужаваш. И което аз не успях да ти дам. Не исках да ти дам...
Да, боли ме да си призная, но не исках. Не исках да ти го дам. Защото да ти дам любовта, която искаше и която ти самата ми даваше, беше страшно. И още е. Страшно е да допуснеш някого толкова навътре в себе си. Страшно е, защото ще разруши бариерите ти. Ще срути стените, които ограждат и предпазват сърцето ти. Предпазват го от теб самия. Ще те накарат да се почувстваш уязвим, незащитен, раним...
"Раним... ти, който нехаеше за болката, която ми причиняваше..." - ще кажеш с насмешка и ще повдигнеш леко вежди. Да, накрая отвръщаше с насмешка на оправданията ми. И на обещанията ми. Оправдавах се, че не съм това, което искаш. И обещавах, че ще бъда. Но ти спря да ми вярваш. И беше права. Защото аз самият не си вярвах...
Отдавна изгубих вяра в себе си. В способността си да живея истински. Така, както ме учеше да живея. И да обичам. Изгубих себе с някъде по пътя. Изгубих се сред празните флиртове и безцелно взетите телефони. Изгубих се сред женските устни, чиито вкус не помня....
Но помня твоите. Винаги ще ги помня. Още ме горят. Винаги ще ме изгарят.
Защото целувките ти бяха истински. Като любовта ти. И като теб самата.
Но аз не бях готов за истинска любов. Не бях готов за истинско обвързване. Не бях готов да бъда истинския себе си. И сега не съм. И мисля, че никога няма да бъда. Защото имах един шанс да се върна към истината в сърцето си. И този шанс беше ти. Пропуснат шанс. Пропилян шанс. Незаслужен шанс...
Да, от самото начало не те заслужавах. Не те заслужавах, защото винаги отлагах всичко, свързано с теб. Отлагах срещите ни, отлагах целувките ни, отлагах да ти дам прегръдките си. Отлагах, защото знаех, че ще ме чакаш. И ти ме чакаше... А защо ме чакаше?... Аз не бих се чакал. Не бих си прощавал по начина, по който ми прощаваше ти. Не бих се обичал, както ме обичаше ти... Не бих проявявал към себе си такова разбиране, каквото проявяваше ти...
Ти винаги беше до мен. Зад гърба ми, за да ме пазиш. До рамото ми, за да ме подкрепяш. На гърдите ми, за да ме топлиш. И аз свикнах с теб. Свикнах дотолкова, че за мен се превърна във вечно обещание. И даденост. А хората не оценяваме нещата, които примаме за даденост. И затова ги губим. Оставяме ги да си отидат. Оставяме ги да напуснат живота ти. Без да осъзнаваме колко празен ще е след това животът ни...
Усещах, че се отдалечаваш от мен. Но не направих нищо, за да те спра. Не само защото не можех. Не исках. Бях се уморил да срещам изпълнения ти с любов и очакване поглед. Бях се уморил да чертая бъдеще, което всъщност не исках да се случи. Бях се уморил да се опитвам да ти представя себе си като този, от когото се нуждаеше, а не този, който бях. И който съм. Затова те оставих да си тръгнеш. Бях сигурен, че ще срещна друга като теб. Други като теб. И срещнах много други. Но никоя не беше като теб. Никоя не е като теб. Никоя не може да бъде като теб...
Сега си някъде другаде, с някой друг. Подреждаш живота си. И знам, че си щастлива. Без мен. Най-вече защото си без мен.
Желая ти попътен вятър, скъпа моя! Благодаря ти за всичко, което ми даде. И прости за всичко, което ти отнех!
И ако от време на време се сещаш за мен, не се изпълвай с гняв и болка. Защото те обичах. Още те обичам. Просто... съм свикнал да обичам повече самотата си...
От един мъж, който се уплаши да обича.
От един мъж, който се уплаши да рискува.
От един мъж, който се уплаши да бъде истински.
От мен... за теб.
Автор: А.Х.
НАЗАД