Когато хората, особено жените, достигнат определена възраст - между късните си двадесет и средата на тридесетте си години, сякаш нищо друго, което вършат, не е от значение и единственият въпрос, който започва да ги преследва, е: „Защо все още не си омъжена?“. А може дори да бъде и по-лошо, като ти казват, че е по-добре да побързаш и да се омъжиш, за да може да си народиш бебета. Като че ли изведнъж от това започва да зависи твоята стойност. Сякаш точно това трябва да ти донесат всички тези години на образование, упорита работа и личностно развитие - съпруг и брак, иначе вероятно нещо не е наред с теб.
Знаем, че и мъжете, и жените са уморени от тази стигма, според която ако не си женен или омъжена до определена възраст, тогава никога няма да се ожениш/омъжиш, защото влакът е напуснал гарата и този кораб е отплавал. Но често се чудя кога хората, които задават тези въпроси, осъдителни са или правят забележки по тази тема, спират ли някога, за да се замислят, че може би нашият избор е да останем необвързани или че всъщност бихме искали да отделим необходимото време, за да изберем човека, с когото ще прекараме остатъка от живота си? Замислят ли се някога, че може би всъщност не искаме да имаме деца или да се омъжим по традиционния начин, или дали въобще искаме да се омъжим като цяло? Замислят ли се някога, че може би сме имали много възможности да се омъжим „рано“, но не сме го направили, защото не сме били готови или не сме били сигурни? Защо винаги се предполага, че нещо не е наред с нас или че сме хора, които не могат да бъдат обичани? Защо не можем да приемем, че е съвсем нормално да вземем решението да се омъжим, когато почувстваме, че сме готови?
Лично аз познавам толкова много хора, които съжаляват, че са се оженили или омъжили твърде млади, защото вече са пораснали, еволюирали са и са спрели да бъдат влюбени в партньорите си. Освен това познавам толкова много хора, които съжаляват, че имат деца, защото не са били психически или емоционално готови за такъв вид отговорност. И познавам толкова много хора, които са заседнали в нещастни бракове, защото не искат да преминат през тежкия хаос на развода или предпочитат да бъдат етикетирани като „женени/омъжени“, отколкото като „разведени“, дори това им коства собственото им спокойствие и щастие. Защо не говорим и с тези хора? Защо не ги съдим и не ги притиснем по същия начин?
Смущава ме, че да си омъжена те издига в обществото, дори ако си нещастна или не си влюбена в партньора си, или не си добър родител. Озадачава ме, че хората всъщност те подтикват да го направиш, сякаш ти казват да опиташ специалния чийзкейк на тяхната баба. Бракът е огромен ангажимент. Децата са отговорност за цял живот. Намирането на точния човек отнема много време, опити и грешки, опит и малко късмет. Така че е напълно нормално хората да вземат това решение по-късно в живота си, когато са еволюирали, по-зрели са и са по-сигурни в това, което искат. Освен това е напълно нормално хората да не се оженят или омъжат, ако не са намерили точния човек, вместо да се задоволят с грешен човек и да съжаляват за това по-късно.
Да се омъжиш късно е по-добре, отколкото да го направиш рано, но за неподходящ човек, и да не искаш да имаш деца е по-добрият вариант, отколкото да имаш деца и да ги пренебрегваш, защото това е единственото нещо, което искаш да оправиш. Това е вид ангажимент, с който не бива да прибързваш. Това е единственото нещо, върху което трябва да помислиш сто пъти, преди да го направиш, защото вече няма да си само ти, ще споделяш дом с някой друг и ще има хора, чиито живот зависи от теб. Не можеш да си позволиш да бъдеш егоист и не можеш да си позволиш да не си сигурна в тези свои избори.
НАЗАД