Спомням си какво е чувството ти да ме обичаш, макар и никога да не си казахме „Обичам те!“. Така и нямахме възможност да открием какво, по дяволите, значи обичта. Не е ли някак забавно?
Понякога си мисля, че истинската любов няма етикет. Няма как да я разпознаеш и да кажеш – „Тя е!“. Чувството е сякаш си настинал, но по приятен начин. Но когато си влюбен, си склонен да виждаш неща, които всъщност не са се случили. И тогава се питаш – истина ли е или мечта?
В деня, когато се запознах с родителите ти, изплюх част от питието си върху обувките на баба ти. Бяха от синьо кадифе – все още не съм забравила. Все още не съм забравила, и че държеше ръката ми същия ден. Знаех колко много те е срам от това, защото доста се бях издънила, но все пак това беше изключителен жест – жест на прошка и надежда.
Май и ти се запозна с моето семейство? Знам, че много те харесаха. Майка ми ме умоляваше да те поканя на гости, защото се беше изплашила, като разбра, че не можеш да се върнеш у вас, но аз се страхувах.
След това имах друго гадже. Едно, което не след дълго блокирах – бях пила повече, от колкото трябваше и просто исках да избягам, без да се налага да обяснявам нито дума.
Аз и ти играехме на котка и мишка тогава. Ти си имаше гадже,аз си имах гадже и след това завършихме гимназия.
Аз отидох да уча на хиляди километри, но ти се сети за мен и се обади пръв. Говорехме по телефона с часове, правейки се че нищо не се променило между нас. Все още съм убедена, че нищо не беше. А помниш ли, когато ме попита дали може да дойдеш да ме видиш? Аз помня. Също така си спомням, че бях разбрала, че в същия момент си имаш приятелка.
Някак не успяхме да избягаме един от друг. А спомняш ли си сватбата, за която и двамата се съгласихме да не мислим конкретна дата?
Един ден бяхме на сватба и бяхме пили повече, отколкото време прекарахме в говорене. Хванах букета и те целунах. После напуснах града, преди да можеш да ми задаваш каквито и да е въпроси. Стана ми навик всъщност - да си тръгвам от някого и някъде, преди да е дошъл финалът.
Следващият път беше твой ред да си тръгнеш. Обещах ти, че ще дойда да те видя, но така и не го направих. Беше прекрасно изживяване, до момента , в който обажданията намаляха и съобщенията в социалните мрежи не замряха. Празна картичка за Свети Валентин още стои на бюрото ми – може би все пак трябваше да ти я изпратя, но съм сигурна, че ти ще знаеш, че последващо действие няма да има от моя страна.
Ти се върна и аз отново те целунах. Малко ми е мътно, но със сигурност си спомням, че сестра ми ни гледаше докато се целуваме и ти избяга през входната врата. Интересно как все се случва един от нас да бяга…
Мисля, че това беше краят. Отблъснахме се на далеч и бягахме толкова бързо един от друг.
Чудя се дали снимката от онази неделя все още се показва на компютъра на вашите. Една от любимите ми е – ти се правиш на идиотски каубой с шапка, а аз стоя до теб с притеснената си престорена усмивка – две деца, които нямат никаква идея какво ще се случи през следващите 6 години.
Миналата седмица много мислех за теб и всеки път, щом пресичаше ума ми, в интернет ми излизаше твоят профил и реших да ти пиша – исках да ти кажа, че ми липсваш и че се надявам, че си добре. Отговорът ти беше любезен, но красноречив – предполагам сега е твоят ред да избягаш и да нямаш нужда от мен.
Шест години, изпълнени с вълнение, телефонни разговори, чатове и пътувания по различни континенти, само и само за да сме заедно, а накрая не се получи. Шест години, които минаха изключително бързо, но така и не промених мнението си – все още смятам, че дори и най-желаните връзки и любов , поне според мен, просто нямат бъдеще.
НАЗАД