Преди 365 дни седях в един от ъглите в банята, докато душът сякаш ридаеше и повтаряше непрестанно „Не, това е лудост! Аз не чакам да умра, не искам да се самоубия!“. Проблемът, който имах в този момент не беше толкова прост, колкото би изглеждал на някой аутсайдер. Седях под душа цели 45 минути, уплашена, че ако изляза от уютното и сигурно ъгълче на банята, щях да се поддам на гласовете в главата си и аз щях да съм една крачка по-близо до това да се самоубия в банята. Да изляза от този ъгъл означаваше, че губя защитата си и трябва да следвам плана, който мозъкът ми ясно чертаеше пред мен.
Единственото нещо, което ме накара да изляза от тежкия си размисъл беше удрянето по вратата на банята. Беше съквартирантът ми който блъскаше за да ми зададе ежедневния въпрос: "Ей, мога ли да ползвам тоалетна, не мога да стискам повече..."
Спрях душа и увих треперещото си тяло в кърпа. Бях смутена и искрено се разсърдих на себе си, че дори за миг си бях помислила, да направя бъркотия, която някой друг ще трябваше да изчисти. В края на краищата аз бях единствената, която редовно чистеше къщата, така че вероятно нямаше да си направят труда да избелят кръвта от старата вана.
Преди 365 дни най-добрата ми приятелка се бореше да ме удържи, докато аз лежах на пода на кухнята, абсолютно ужасена от мисълта, че ще се самоубия, задушавайки се в страха, който блокираше мозъка ми. Спомням си, че ридаех силно и крещях, че искам да живея, да остаря и да имам 20 внуци.
Не беше принудителен телефонен разговор с горещата телефонна линия за самоубийци, който спаси живота ми. Беше отговорът на майка ми, когато се обадих в 22:30 часа, питайки я дали може да се качи в колата си и да ми донесе цигари, защото имах усещането, че тялото ми е парализирано от страх. Това беше майка ми и най-добрата ми приятелка, седнала на пода в къщата ми с три спални, слушайки ме да обяснявам, че искам да живея, че не искам да се самоубия, но че не мога да спра да чувам гласовете в главата си, които ми казват, че ще ми бъде „по-лесно, ако просто се самоубия в банята“.
Преди 365 дни реших, че най-добре е да потърся истинска професионална помощ и да се видя с някой, който е завършил образование, за да помага на хората като мен да се справят с това, че са живи. Онази вечер отидох в спешното психиатрическо отделение и останах там две нощи. Прекарах и двата дни с майка си, като решавах кръстословици от магазина за подаръци и излизах да пуша на всеки два часа, но никога да не оставах повече от 20 минути навън.
Преди 365 дни направих най-страшната стъпка, която човек като мен, може да направи и казах на специалист: „Мисля, че съм болна и бих искала наистина да ми помогнеш да се справя с болестта си“.
Днес, преди една година, взех собствения си живот в собствените си ръце. Всеки ден намирам по още една причина да изпитвам любов към себе си и още една причина да бъда благодарна, че съм жива.
Днес ще споделя собствената си история и се надявам да помогна на някой друг да направи първата стъпка в прекрасния свят, в който се влюбваш в себе си за първи път. И затова съм благодарна, че днес съм жива и съм тук.
НАЗАД