В навечерието сме на Деня на народните будители. Ден, в който отново ще празнуваме. Ще слушаме гръмки речи. Ще се чувстваме горди... Но и ден, в който да се замислим. За това будни ли сме днес? Будни ли ще бъдем утре?... Само преди броени часове попаднах на този текст. Текст, който искам да споделя с вас. Защото може би е време да започнем да мислим за празниците си като за нещо повече от празници. Като за време, в което да се обърнем към себе си, да се вгледаме в себе си... И така, ето го и текстът, който искам да споделя с вас...
Приятели мои, спътници мои,
Горко на народ, който е пълен с вярвания и празен откъм вяра...
Горко на народ, който се облича с дреха, неизтъкана от него, яде хляб, непожънат от него, и пие вино, неизцедено от неговата собствена преса...
Горко на народ, който приветства побойника като герой и смята блестящия завоевател за щедър...
Горко на народ, който на сън презира някоя страст, а на яве й робува...
Горко на народ, който издига глас само, когато крачи в погребална процесия, гордее се само с руините си и се съпротивява само когато вратът му е поставен между меча и дръвника...
Горко на народ, чиито държавници са лисици, философите му са фокусници, а изкуството му е изкуство на кърпежа и подражанието...
Горко на народ, който посреща своя нов водач с фанфари, а го изпраща с пищялки, само за да посрещне друг отново с фанфари...
Горко на народ, чиито мъдреци са онемели с годините, а силните му мъже са още в люлката...
Горко на народ, разделен на части, всяка от които си въобразява, че е народ...
Aвтор: Джубран Халил Джубран, "Странникът"
НАЗАД