Приятелите.
Спътници безценни.
Добре ли са, не ги търси.
Заети са, не се сърди.
Но мрак щом падне, време се намира.
И нищо вече не ги спира.
Приятел в нужда те познава.
За глупости да ти опява.
Уви, не съм ви Зигмунд.
Нито Фройд.
А просто скромно сметище с усмивка.
Елате, мили ми другари.
Боклукът тук си оставете.
А после си вървете.
И повече не ме търсете.
Май вече спря да ме боли.
За дребни.
Празни.
Самовлюбени души.
Но чудя се.
И честно казано не зная.
Дали тез твари безподобни ме калиха.
Или ме унищожиха.
НАЗАД